Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

Били Джо седеше на бара в пивницата „На края на света“ и замислено отпиваше от своята чаша пунш. Погледът му обхождаше с особен интерес стените, които до голяма степен бяха покрити с пъстри картини, изобразяващи керемиденочервени поля, открития космос и, разбира се, брега на океана под онова небе, толкова синьо, че човек направо го болеше да гледа. В главата му се въртеше една идея, която, ако той успееше да осъществи, щеше да му донесе солидно богатство.

И както си седеше така, замислен и мълчалив, някой доста болезнено го удари по гърба.

– Я гледай ти, самият господин Джо! Каква приятна изненада!

Той се обърна и видя нахилената до уши физиономия на Тим Пилигрим, търговецът на летящи чинии – може би най-заможният човек в града. Заради бизнеса, с който се занимаваше, Тим се беше сдобил с прякора „Космоса“. Беше голям симпатяга и приятел на Били Джо.

– Космос, в името на майката Земя, някой ден ще ме убиеш с тези плесници по гърба – думите на Джо бяха многократно прекъсвани от неудържимата кашлица, породена от удара на неговия приятел. – Ела да пийнем по едно, тъкмо за теб си мислех. Искам да обсъдя с тебе една работа…

Тим го изгледа с изненада.

– Бизнес искаш да въртим, значи? Е, приятелю, ти знаеш, че не пия, когато съм на работа. Барман! Сок от синтетични боровинки! И пиши пунша на стария Бил на моята сметка.

Били Джо бръкна в пазвата си и извади от там смачкан лист хартия. Докато го изглаждаше с ръка, до него се приближиха чифт черни, добре поддържани мустаци, над които блестяха кафеникавите очи на Тим Пилигрим: те имаха чудното свойство да светят дори в пълен мрак, когато се въртеше някаква далавера.

-Кажи ми сега, приятелю – рече търговецът, а в гласа му звъняха щастливи нотки – какво си намислил?

Били му подаде листчето, все така смачкано и неугледно. На него бяха небрежно надраскани няколко формули и сметки.

-Екскурзии до Земята. Ще направим милиони, ще получим ордени от научната общност, ще…

Тим го прекъсна с посърнал глас:

-Бил, Бил… да не мислиш, че не съм го премислял? Откак навлязох сериозно в този бранш, все това ми е в главата, приятелю. Но е невъзможно. Знаеш, че на тази планета е забранена употребата на твърди горива като бензин и дизел. Мога да използвам само електричество, а с него не мога да изведа чиниите в открития космос. Виж, веднъж да стигна там и мога да правя каквото си поискам, но…

Видимо натъжен, господин Пилигрим надигна чашата боровинков сок. Вкусът му беше точно като на истински сок – или поне така твърдяха производителите. Разбира се, нямаше нито един жив човек, който да беше хапвал някога истински боровинки, така че никой не можеше да потвърди.

– Моите чинии имат двигатели с капацитета, необходим да се преодолее притеглянето на планетата, но не разполагам с енергията. Електричеството е скъпо, Бил, знаеш това. Няма да се учудя, ако в скоро време ни таксуват всеки електрон, който ползваме. Аз нямам – нито пък някой друг, както сам се досещаш – толкова пари. Трябва ни ток, за да напуснем тази планета, да се придвижим през пространството, да кацнем безопасно на Земята и накрая, най-важното от всичко, да се върнем.

Били Джо не изглеждаше притеснен от речта на своя приятел. Когато заговори, думите му звучаха много по-жизнени от тези на Тим, много по-оптимистични:

– Как произвеждаме електричество, Космос? Как работят нашите електроцентрали, знаеш ли?

Търговецът посърна още повече:

– Ядрен разпад… затова е толкова скъпо. Водата тук е твърде малко, за да строим водноелектрически централи, а твърдото гориво би замърсило крехката атмосфера. Тъй като движение на въздуха почти няма, пак поради оскъдното количество вода, вятърните турбини са неприложими. Затова добиваме ядрено гориво от преминаващи астероиди, а това е много скъпо, защото изисква излизане в междупланетното пространство… и така се получава омагьосан кръг. За да се сдобием с едно количество енергия сякаш изразходваме двойно повече. Да не говорим, че радиоактивното лъчение въобще не е малко.

– Космос – рече Бил сериозно – погледни.

И той нави десния крачол на панталона си до коляното. Кракът му беше станал доста голям – направо огромен, като се има предвид хилавите тела на всички останали. Храната беше ограничена и хората не мислеха много-много за спорт, защото от него се огладняваше. А мускулът на прасеца на Били Джо изглеждаше внушително.

– Майко мила! – викна Тим от изненада – Какво си направил, приятелю?!

– Тихо – скастри го Джо, – просто тренирах усилено… в продължение на половин година. Имам приятел в хранителната индустрия, който ми направи специално протеиново меню. Това не е толкова важно. Кракът ми е здрав като скала. Уверявам те, че мога да тичам с дни, без да се уморя.

Космос продължаваше да гледа с удивление и дори с лека уплаха чудовищния мускул. Приятелят му свали крачола си и продължи все така тихо:

– Слушай сега, Тим. Вземи този лист – и той отново му бутна недоизгладената хартийка, която беше измъкнал от пазвата си. – На него съм нарисувал схема на нещо, което искам да сглобиш. Нарича се „велосипед“, чувал ли си думата?

Търговецът кимна положително. Беше срещал името на това приспособление в един учебник по история, макар че не си спомняше много ясно какво представлява.

– Добре. Искам от теб да ми направиш един велосипед, само че малко по-сложно устроен. Всичко е написано тук.  И в никакъв случай не давай листа на никого!

– Но, Бил, какво общо има това с пътуването до Земята?

Джо се усмихна лукаво, след което свали оловните си ботуши и преди Космос да успее да каже нещо, той пъхна крака под стола му, след което бавно, без видно усилие го вдигна във въздуха.

– Аз ще бъда електроцентралата за нашия полет, приятелю. Ще се учудиш колко много енергия мога да произведа с помощта на велосипеда, който ти ще ми сглобиш.

 

През дебелия прозорец, покрит с няколко слоя сложни химични съединения, се виждаше спираща дъха гледка: мрачната бездна пред тях се приближаваше с всяка изминала секунда, разгърнала обятията си, готова да ги погълне в своя изпълнен със звезди фантастичен, безграничен свят. На мониторите се виждаше как малката червена планета – техният дом – се отдалечава все повече и повече.

Били Джо въртеше педалите на велосипеда с все сили. Колелата се движеха с бясна скорост на сантиметри от  пода, придържани във въздуха от четири стоманени пръта, които на свой ред бяха забити здраво в стените на кораба. Посредством система от уреди и кабели механичната енергия на въртящите се колела се превръщаше в електрическа и отиваше право в най-мощния двигател, с който един цивилен можеше да се сдобие: сърцето на личната летяща чиния на Тим Пилигрим, която той с лека насмешка наричаше „Космическия кораб“, с главно „к“.

– Дай всичко от себе си, приятелю – насърчително каза търговецът, – инак ще изгубим мощност и ще паднем с трясък на Марс, преди да сме видели Земята.

Не беше нужно да му го напомня – Джо въртеше като обезумял и това, за щастие, даваше резултат. Корабът се движеше право нагоре.

– Невероятно… как никой не се е сетил за това по-рано! Да комбинира грубата физическа сила с деликатните технологии – тяло и ум да работят заедно. Планът ти работи! – викна Космос, който седеше на пилотското място.

Двигателят жадно поглъщаше електроенергията от велосипеда и все по-ожесточено се противопоставяше на притеглянето на Червената планета. Когато достигнаха по-голяма височина гравитацията започна да намалява осезаемо и стрелката на акселерометъра зашава по скàлата.

– Космос, мисля, че въртях достатъчно. Двигателят ти вече изразходва много по-малко енергия  и кондензаторите са пълни почти до горе. Взел ли си дизеловия генератор?

– Да – с възхита отвърна Тим. Спътникът му беше въртял тежките педали в продължение на един час, а в гласа му не се усещаше никаква умора, той въобще не се задъхваше. – Когато го включа, корабът ще хвръкне напред с голямо ускорение и със сигурност ще се нараниш, ако останеш на велосипеда, затова седни до мен и си сложи колана.

– Разбира се.

Джо изпълни нареждането.

– Излизаме от орбита. Закопчан ли си?

– Да.

– Много добре – каза Космос. – Включвам двигателя на режим пълна мощност… Задвижване с неодизелово гориво, пуск след три… две… – по лицето му се разля дива усмивка – едно…

Двамата се вкопчиха с всичка сила в ръкохватките, гърбовете им се залепиха за седалките. Акселерометърът посочи десет же-ем – абревиатурата за марсианската гравитационна константа. Макар ускорението да не беше силно само по себе си, телата им бяха отслабнали на тази малка планета, където условията бяха сурови за човешката раса и те внимаваха изключително много. Когато свикнеха с претоварването, Космос щеше да увеличи скоростта още повече.

Бяха успели. Пустините от керемиденочервен прах скоро изчезнаха от екраните, а пред очите им една синкава точица бавно, постепенно нарастваше. След няколко дена тя щеше да добие облика на планета, а броени седмици след това двамата другари щяха да се приземят на онова вълшебно място, където не беше стъпвал човешки крак вече двеста и петдесет години: Земята.

 

Твърдата като гранит врата на летящата чиния се отдръпна встрани и двамата другари с трепет надникнаха през пролуката. Гледката беше невероятна: бяха кацнали в планината и пред тях се виждаше уникална картина, съставена от чудни и до един непознати феномени. От земната повърхност стърчаха високи и масивни кафеникави стълбове с набраздени стени и множество разклонения, от които висяха зеленикави листчета. С още по-зелено покритие бе почвата тук: от нея се подаваха иглички с цвят на смарагд, които леко се поклащаха. Единствените донякъде познати обекти бяха голите чукари в далечината, но и те им бяха интересни. За разлика от марсианските, тукашните скали бяха в бяло, сиво и бледокафяво вместо изцяло и само в ръждивочервено.

– Космос! В името на Млечния път, Космос! Виж небето! – с треперещ глас рече Джо.

Двамата вдигнаха очи към небесата и зинаха от удивление.

– Колко е синьо! – възкликна Тим – Колко е… красиво…

– Нека се разходим! – развълнувано подвикна Били Джо. – Според данните въздухът е напълно годен за дишане, дори… бога ми, та той е по-чист от марсианския! Трябва да кажем това на останалите, когато се върнем!

Чул това, Тим Пилигрим моментално вдигна крак в опит да остави първата следа от човешка стъпка на тази планета от векове насам… но вместо това падна като отсечен право върху зеленината пред себе си. Били Джо се засмя неудържимо.

– Приятелю, забрави да свалиш оловните си ботуши. Тук гравитацията е много по-силна от нашата и нямаш нужда от тях.

Наистина, каза си Космос. На Марс всички носеха тежките обувки за да не полетят при някоя по-енергична крачка, но тук такава опасност очевидно нямаше.

– Хей, това нещо е много меко, Бил… – обади се търговецът, когато изу ботушите от краката си.

– То е живо.

– Какво?!

– Ако не се лъжа, това е трева.

– Олеле! – викна Космос – Нали не съм го убил? Хей, друже, добре ли си? Не съм те смачкал, нали?

Джо отново избухна в смях:

– Ставай, глупчо. Страхотен инженер си, но си кръгла нула по биология. Давай да се поразходим из това чудно местенце… само внимавай да не паднеш пак. И стъпвай леко! Костите ни са твърде меки за това притегляне.

 

Един час по-късно марсианците се бяха проснали на земята, изтощени от силното гравитационно привличане на тази странна, но така красива планета. Всяка крачка им костваше повече усилия, отколкото на Марс и това беше омаломощило господин Пилигрим.

– Знаеш ли, Космос, – обърна се към него Джо, който очевидно не се чувстваше никак уморен – в училище ни казваха, че това е Синята планета. А аз нищо друго освен зелено не виждам, брей! Виж, небето е синьо… така синьо, наистина…

Тим кимна в съгласие.

– Ще бъде страшен бизнес, а? Хората няма как да не се влюбят в това място. Тук сме едва от двайсет минути, а аз вече искам да остана завинаги. Космос?

Търговецът не отговори. Той гледаше безмълвно небесния свод и сякаш беше някъде другаде, излязъл от кожата си; като че духът беше напуснал тялото му, уморено и сковано, за да може да обхожда свободно тая приказна Земя.

Когато най-после заприказва, гласът му беше тих и смирен, сякаш от страх да не подплаши хубостта на природата наоколо:

– Не, приятелю.

– Как така „не“?! – възкликна Джо.

– Били, – започна Космос – учил си история. Знаеш защо сме напуснали това място. Сега уредите отчитат, че въздухът тук е невероятно чист и до голяма степен по-добър за нашите организми от марсианския. Но преди двеста и петдесет години, когато нашите пра-прадядовци са напуснали тази планета техните дробове са били задръстени с боклук и патогени. Въздухът е тежал от сяра и азот. Последното, което сме сторили тук е било да сринем заводите си и да засадим тези дървета навсякъде, за да може Земята сама да се излекува с времето. И виж, приятелю! Виж колко неописуемо красиво е тук… без нас!

Очите на Тим се наляха със сълзи.

– Чувал ли си това предание, Били, – продължи той – в което се разказва как някога сме живели в Рая, но не сме го оценили и затова сме били прокудени? Точно това се е случило преди четвърт хилядолетие: това е Раят, – викна Тим – а ние не сме достойни за него. От все сърце ти благодаря, братко, че ме доведе на тази планета. Но аз няма, аз не мога да пращам хората тук. Те ще видят колко е хубаво на Земята и ще се заселят на това място отново. А с времето отново ще започнат да сипят отрова в атмосферата, да изливат токсини в океана и да облъчват почвата с радиация. И за болката, за агонията, която ще изпитва природата ще бъдем виновни ние с теб.

Космос отново погледна синевата над себе си и гледката му вдъхна кураж:

– Но ние ще се върнем, Били. Ние, човеците, ще се върнем тук, в Рая. Някой ден. Когато сме готови. Всички казват, че хората пораснали, когато дошли на Марс. Че сме достигнали нов, много по-висок етап в развитието си, когато сме изградили атмосферата на Червената планета и сме овладели напълно умението да правим храната си в епруветки. Но аз мисля, че ще бъдем истински зрели тогава и само тогава, когато станем готови да се върнем у дома – на Земята. Когато се научим да живеем по-добре. От каква полза са ни изкуственият въздух и синтетичното меню? Знаеш ли, аз съм търговец и като такъв съм доста заможен. Но смело мога да кажа, че за този половин час, който прекарах тук, забогатях неизмеримо повече, отколкото за трийсет години в бизнеса с летящи чинии. И сега осъзнавам колко беден съм бил всъщност през целия си живот, защото аз никога не съм изпитвал подобна радост в прахоляка на Марс…

Той затвори очи. В гърдите му някакъв див звяр ревеше с цяло гърло от болка, смъртно ранен; а по бузите му се търкулнаха само две мънички сълзи.

Били Джо пък се усмихна с детинско изражение на лицето си и каза ведро, бодро:

– Нека тогава оставим майката Земя да ни учи, приятелю. Да поемем от всичкото това спокойствие наоколо мъдростта, която ни е необходима, за да бъдем по-добри.

Тим отново погледна към небето, а сетне – към зеленината около себе си.

– Да, наистина. Тази дива природа сякаш ни говори, вселява любов към живота у нас. Нека я послушаме още малко… и после да си вървим.

– Да, – рече Били Джо – а когато пораснем – и той отново се усмихна – пак ще дойдем тук.