Измамният свят

ИЗМАМНИЯТ СВЯТ

Дълги години човечеството гордо повтаряше фактите, които му бяха известни за Марс. Учените смятаха, че знаят много за него, но това далеч не бе така. В момента, в който започваха да вярват, че са открили най-необходимите отговори, новите факти променяха въпросите. И тогава учените осъзнаваха, че колкото повече научават, толкова повече въпроси се появяват пред тях. Единственото място, където живееха всички отговори, беше Червената планета… но векове наред никой не бе достигнал до нея.

Най-голямата загадка за хората оставаше въпросът има ли живот на Марс или не. Доказателство, че има такъв, бе метеоритът „Алън Хилс”, известен още като 84001. Откритите по него микроскопични червеподобни структури (биоморфи) потвърждаваха съществуването на бактериален живот на планетата. Въз основа на изследванията над „Алън Хилс” учените бяха достигнали и до извода, че някога на Марс е имало вода в течно състояние. Но за присъствието на бактериален живот свидетелстваха даже по-рано намерените метеорити „Накла” и „Йамато”, които останаха затворени в лаборатории, наполовина разкривайки своите тайни…

2015 бе годината, която откри тайната на Марс пред човечеството. Събитието се случи на 15 май. Светът осъмна с новината, че космическият кораб „ПЛАН-95” е кацнал на Червената планета. Още една мечта беше осъществена! Човекът бе поставил пореден връх в своите постижения. Посредством технологиите той бе открил изцяло нов материал, достатъчно силен да се справи с пряката слънчева радиация. Материалът представляваше специална сплав, която изграждаше корпуса на кораба. Три месеца бяха необходими на астронавтите Джейн Крос, Оливър Бейкън и Джак Браун, за да изминат 99 милиона километра от Земята до Марс.

В онзи ден светът тръпнеше в очакване пред телевизионните екрани. В космодрума на многобройните монитори се отбелязваше всяко движение и всяка малка промяна в полета. Хората наблюдаваха как спускаемият апарат се отделя от космическия кораб и се насочва към червената повърхност. Кацането бе осъществено успешно! След отварянето на люка по ниска стълбичка тримата астронавти се отправиха към Марс. Когато Оливър Бейкън стъпи пръв върху планетата, това беше поредната „малка крачка за човека, но огромен скок за човечеството”. Викове на радост плъзнаха по цялото земно кълбо! Тримата астронавти също не можаха да скрият щастието си. Със специално създадените защитни електронно-гравитационни скафандри те започнаха своята разходка по безжизнената повърхност на планетата, вземайки пясък от нея и заснемайки всичко наоколо.

Малко по-късно астронавтите достигнаха до регион, познат като Сидония. От години изследователи, фантасти и обикновени хора се опитваха да разнищят загадката около това тайнствено място. Снимки на Марс от сонди и спътници пристигаха до хората и подклаждаха въображението им. Те виждаха симетрично лице, прилично на статуя. Виждаха и пропорционални геометрични структури, разположени около него. С цялата си потайност и свръхестественост тези структури напомняха на руини от древен град. Ала много учени отричаха това и смятаха, че всичко е в резултат от годишния цикъл на марсианските ветрове. За други обаче структурите бяха дубликати на египетските пирамиди в Гиза. А симетричното лице, втренчено в необятността, често беше оприличавано на Сфинкса, защото във фигурата му се различаваха глава, очи, устни и нос…

Но в онзи знаменит ден всичко стана ясно! Нещата, пред които се изправиха Джейн, Оливър и Джак не бяха нито дюни, нито руини или пирамиди. Това бяха масивни метални конструкции, наподобяващи гигантски бункери. Те бяха толкова големи, че тримата герои се почувстваха като миниатюрни атоми пред тях. През това време на Земята хората не отделяха погледи от екраните. Всичко приличаше на сън, разлят в пространството, нереален и едновременно загадъчен.

Астронавтите приближиха странното лице, излято от метал, и се огледаха за вход или пролука, през която да влязат. Откриха само стълба, чиито стъпала водеха към очите на лицето-бункер. Джейн, с разрешение от командира на мисията, започна да се катери по тях. Джак я последва, а на Оливър бе наредено да остане долу. Когато стигнаха до последното стъпало, двамата астронавти се спогледаха учудено. Мълчаха, но погледите им сякаш говореха вместо устните. Тогава Джейн обърна камерата, която носеше със себе си, и я насочи напред.

Всичко блестеше! Отвън конструкцията беше от сивкав метал, а отвътре без съмнение – от злато. Джейн се спусна по златисти стъпала, водещи към вътрешността. Джак извика Оливър и двамата я последваха. В сградата имаше статуи, портрети и дори мебели от злато… сякаш някой бе пренесъл изгубения златен град Ел Дорадо именно там – на Марс. Несъмнено нещата вътре бяха правени от човешка ръка, защото всички предмети наподобяваха земните. Как се бяха озовали там и кой бе построил масивната постройка, оставаше загадка.

Колкото по-надолу слизаха астронавтите, толкова по-широка ставаше сградата отвътре. Стълбите се виеха и сякаш нямаха край, но с всяко стъпало беше все по-трудно за Джейн, Оливър и Джак да виждат. Командирът на мисията им нареди да излизат от там и да се връщат към спускаемия апарат. Те последваха заповедта му и се изкачиха обратно по стъпалата. Когато отново се озоваха отвън, се обърнаха, за да заснемат за последно златната вътрешност на постройката… но златото бе изчезнало. Стените и предметите се бяха превърнали в огромни призми, които пречупваха образите наоколо и им придаваха разнообразни форми.

В този момент никой не вярваше на очите си. Доскорошното скъпоценно откритие магично се бе трансформирало в обикновено стъклено шоу. Джейн се опита отново да влезе в постройката, но милиардите пречупени образи й пречеха да се ориентира. Спря на входа пред огромното око и започна да оглежда всяка подробност. По радиостанцията отново прозвуча гласът на командира, който настоятелно повтаряше да се махнат оттам. Оливър и Джак първи започнаха да слизат, а Джейн пристигна долу последна. Когато и тримата бяха отново върху червената пясъчна пустиня, откриха нещо, което ги накара да потръпнат… Останалите метални постройки около лицето бяха изчезнали. Сега пред тримата астронавти се разкриваше само необятна пустош.

На Земята объркването беше дори по-голямо. Появиха се хора, които рязко осъдиха постъпката на астронавтите. Те смятаха, че са събудили духове, пазещи планетата и богатствата й от натрапници. Други възроптаха, че кадрите са евтин киномонтаж, чрез който американците отчаяно се опитват да привлекат внимание. А трети просто продължиха ежедневните си занимания и съвсем не проявиха интерес дали историята е истинска или не.

През това време тримата астронавти нямаха техния избор. Те бяха открили, че не само странните метални сгради липсват. Липсваше и техният спускаем апарат! Без него те нямаше как да се върнат в космическия кораб. Известно им бе, че ако не го открият, е малко вероятно да оцелеят. Кислородът им бе на привършване. Провизии също нямаха. Всичко най-необходимо беше останало в липсващия апарат.

В космическия кораб командирът на мисията не знаеше какво да предприеме. Ако поискаше изпращане на нов кораб до Марс, щяха да минат три месеца, преди да пристигне там… а космонавтите нямаха дори и три сигурни дни. Джак, Джейн и Оливър разбираха тази опасност, но съвсем по мъжки не показваха слабост. Продължаваха да вървят в различни посоки, надявайки се да видят спускаемия апарат… макар, че усилията им оставаха безрезултатни.

След половин час, през който астронавтите чуха какви ли не съвети от командира си, решение на проблема все още нямаше. Той самият на моменти заглушаваше връзката помежду им, за да не долавят нарастващото му притеснение. Важно бе да останат спокойни и те се справяха отлично с това. Не спираха да търсят спускаемия апарат и успоредно с търсенето, продължаваха да изследват Червената планета.

По-късно стигнаха до скалиста местност. Джейн без да иска се спъна в малък ръбест камък. Той се измести настрани и това предизвика силен трус. Като че ли планетата направи гърч точно на онова място… Наоколо нямаше големи скали или планински вериги, което гарантираше безопасността на астронавтите от срутвания. Но пък се случи нещо друго! Пясъците започнаха бързо да потъват под повърхността, с което предизвикаха изравяне. За няколко минути тримата герои бяха убедени, че пропадат заедно с безпочвената марсианска покривка. Не можеха да реагират, а да избягат бе невъзможно.

След като пропадането приключи, Джейн, Джак и Оливър осъзнаха, че се намират в подножието на високи скали. Всичко изглеждаше нелогично, но фактите показваха друго. От пясъците се появи нова „земя”. Тя даже се роди и порасна пред очите на нашите астронавти. Когато се увериха, че опасността от нов трус е преминала, тримата отново тръгнаха да търсят своя апарат. Този път обаче задачата им изглеждаше още по-трудна. Пустошта се преизпълни от скални вериги. Празнината бе заместена от неразрушения релеф на някогашната марсианска природа…

За момент Оливър вдигна глава и на върха на една остра скала видя спускателния апарат. Не се поколеба изобщо. Втурна се към него, а Джейн и Джак го последваха. Осъзнали щастливия развой на събитията, тримата не искаха да губят нито минута и копнееха само по-скоро да излязат в открития космос, на път за родната планета.

Спускаемият апарат лесно се откъсна от Марс и се скачи с „ПЛАН-95”, където ги чакаше командирът им Дейвид Нилсън. След още три месеца в открития космос всички се върнаха невредими на Земята. Светът обаче ги прие по-скоро негативно. Въпреки великото постижение, имаше много хора, които не одобриха действията им по време на престоя на Марс. Но за милиони други те бяха герои, заслужаващи уважение и възхищение. И наистина бе така! Астронавтите доказаха, че „от всички чудеса на Вселената най-великото е човекът”, но и нещо по-важно – че не на всички въпроси можем да дадем отговори.

Марс винаги ни е примамвал със своята тайнственост. Но въпросът, който остава, е: наистина ли сме готови да намерим онова, което той крие?