Изгаряне

Изгаряне

– Стига! Спри! Замълчи! Замълчи поне сега, Роки! Все още нищо не е приключено, Роки. Все още имаш шанс, Роки. Роки, Роки… Чуй ме! Все още имаш шанс да бъдеш свободен, да отлетиш обратно към Марс, да се видиш с близките си! Роки… – чувстваше се безсилна и жалка. Неспособна да помогне на красивия мъж, наблюдаващ я с нежност от стъклената стена. След поредицата безсънни нощи, прекарани в тежки размишления, разкъсвана от страховете и ужасните си предчувствия, Анита се намираше на ръба на силите си. Имаше усещането, че всеки момент ще се сгромоляса, ще се разпадне на парченца пред изпълнения с тъга поглед на Роки. Не, тя трябваше да издържи още малко. Съвсем мъничко. До края на този отвратителен антихуманен експеримент оставаха по-малко от два дни. Два дни и… с Роки щеше да бъде свършено. Безвъзвратно.  А най-жалкото бе, че тя не знаеше как да му помогне, не знаеше какво да направи, за да го измъкне от чудовищната лаборатория. Единствената възможност бе да прекрати опитите на групата луди учени, връщайки марсианеца обратно на планетата му. Повече от всичко желаеше да му върне свободата и бе готова да рискува, да се жертва дори, да се отрече от науката, да се откаже от блестящата академична кариера, която мнозина й предричаха.

– Чуй ме!-продължи младата физичка и се втренчи в мъжа, намиращ се зад дебелите стъклени стени на огромен аквариум. – Мислих много, Роки. И знам, че мястото ти определено не е тук, в тази ужасна лаборатория. Не виждаш ли колко е тясна за теб! Добротата ти, душата ти, мисълта ти, Роки, не се побират в аквариума. Страшно е, Роки, страшно е! Не си създаден за това, не си! Утре си връщаш обратно.

– Моля?

– Утре отлиташ за Марс, Роки. – съобщи му Анита и продължи внимателно да се взира в него. Някой, който не бе наясно с транскосмичните експерименти на БАН, преспокойно би помислил Роки за съвсем нормален мъж – висок, широкоплещест, с интелигентно изражение. Красавец. По нищо не личеше, че той всъщност идваше от един далечен свят, твърде различен от нашия. Никой не би предположил, че Роки произлиза от друга планета, от друго измерение.

-Какво има, Роки?  Не се ли радваш? Утре ще бъдеш свободен! – гласът й трепереше. От известно време общуването й с марсианеца й носеше адски силни вълнения.

– Искаш да кажеш, че се отричаш от всичко, постигнато до момента? – въздъхна Роки и продължи с леко дрезгав глас, от който я побиха тръпки-  сякаш я галеше, сякаш докосваше най-съкровено пазените кътчета на душата й. С огромни усилия Анита се опита да се съсредоточи върху думите му – Анита, не жертвай експеримента, не си заслужава да пратиш по дяволите толкова труд само за да върнеш един обикновен пришълец в родината му. Помисли трезво, осъзнай се! Години усърдни старания, грижливи проучвания и стотици академични опити ще бъдат напразни, ако ме освободиш. Струва ли си?

– Но ти ще загинеш… – промълви младата физичка и инстинктивно докосна стъклото, което бе ужасно студено. Неволно потрепери. В този момент не можеше да мисли за нищо, за нея сега съществуваше единствено Роки. Повече от всичко желаеше да преодолее стъклената бариера, отдалечаваща я от пришълеца, и да го прегърне, да усети дишането му, да почувства близостта му. Поне веднъж. За секунда. Невъзможността на този така мечтан допир я довеждаше до болезнено отчаяние, до лудост.

Колко силно мразеше проклетата стъклена стена, която я предпазваше от високата радиоактивност, излъчвана от Роки.

Проклетата стъклена стена, предпазваща я от мигновена смърт. От светкавично изгаряне.

Проклетата стъклена стена, която разделяше.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от монотонното тиктакане на огромния стенен часовник, зловещо отброяващ секундите до края на експеримента. Някъде в далечината пищеше аларма.

– Ако утре не излетиш за Марс, ще загинеш, Роки. Ще те обстрелват с магнитни полета, ще те подложат на свръхсилни лъчения, ще те разбият на съставни частици, опитвайки се да проучат всяко твое атомче. Роки!  Задоволявайки долното си любопитство, ще те унищожат, а аз отказвам да го допусна!

Последва нова пауза, още по-мъчителна и тежка. Стояха един срещу друг, изпивайки се с очи, копнеещи да се докоснат.

– Анита, – поде уверено марсианецът – ще загина в името на науката, знаеш го. Превърнал се в обект на  хиляди научни изследвания, може би все пак ще се окажа полезен за човечеството.

– Не! Човечеството не заслужава да се жертваш за него!

– Но героичното е именно в саможертвата, Анита!

– Саможертвата е безсмислена, когато не е оценена. Повтарям ти – човечеството не заслужава това. Ужасно тъжно е. Жалко е. Долно е. Защо хората се смятат за всемогъщи? Защо си мислим, че владеем Вселената? Какви сме?  Кои сме? Изведнъж сякаш пораснахме и си повярвахме безрезервно. Повярвахме си сляпо, без да размишляваме, изгубвайки разсъдъка и ценностите си, заслепени от желанието си да завладеем света. Е, да. Завладяхме го. Тогава си пожелахме да владеем и Вселената… Да властваме. Защо, Роки, защо?

– Успокой се, моля те – прошепна й. Въпреки старанията, които полагаше да звучи спокоен, Анита долови вълнението му.

– Роки, разбери, че трябва да спрем… Просто трябва да приключим експеримента.

– Но какво следва тогава? Нито ти, нито аз ще бъдем същите, когато всичко приключи. Толкова е…

– Силно е – заключи Анита.

Пищящата аларма замря и огромната лаборатория отново се изпълни с плашеща тишина. Анита вече бе направила избора си, бе взела своето решение. Най-логичното и най-изстраданото. Пребледняла, с треперещи пръсти, тя натисна малкия метален бутон, регулиращ преградата.

– Не го прави! Не го прави! – крещеше Роки, осъзнавайки, че вече бе прекалено късно. Бариерата светкавично се отмести и само след миг се намираха един до друг – без прегради, без стени. Близо. Съвсем близо.

– Роки. – прошепна Анита. Тялото й се тресеше, усещаше адска жега, сякаш гореше – човечеството не заслужава жертвата ти, но ти… – вече не можеше да разсъждава. Жегата, излъчвана от радиоактивното тяло на пришълеца замъгляваше съзнанието й – но ти, но ти, Роки, заслужаваш моята жертва.

С последни сили младата жена докосна челото му с треперещите си устни.  За да изгори в името на един пришълец.