Звездобройците

 Звездобройците

 

 

Дейвид караше бясно по напукания и осеян с дупки път, който вече никой не ползваше. Kато цяло никой вече не караше остарелите модели вседеходни коли, но Дейвид искаше за последно да зърне планинския път, свързваш родния му град с голямата в миналото житна долина. Пътят беше намокрен от неспиращите сълзи на гората, намираща се отляво, а от дясно дерето беше обсипано с пречупени и изсъхнали дървета, но тази гледка по никакъв начин не можеше да помрачи величествения космически кораб, полегнал в равнината, величествен и в същото време страшен. Това щеше да е домът на съгражданите му в следващите няколко века. Но по-стряскащото бе денят, в който Звездобройците бяха дошли и говорили с него за първи път.

Звезден татко, още в мига, в който остави плътския си съд, ние стриктно следваме вашите напътствия и повели и ето ни тук – вашата лична войска на изобилието и мира.

В този миг всички присъстващи коленичиха и бяха вперили поглед в него. Дейвид не виждаше лицата им освен това на говорителя, което по нищо не се различаваше от средностатистическия човек, но, разбира се, те не бяха хора… Беше наблюдавал цялата процедура по приземяването на транспортната капсула от прозореца на къщата си.

Вече наближаваше завоя на смъртта, който всъщност не беше толкова опасен, нито имаше някога смъртен случай. Беше наречен така заради голямата дупка по цялата дължина на пътя, причинена от свлачище, вследствие от плача на дърветата. Но вертикалната част от пътното платно се поддържаше заради историческата си значимост. Дейвид завъртя волана леко наляво, за да се изкачи по вертикалния участък и подаде още повече мощност на автомобила, не знаеше точно с колко се движеше, понеже беше подменил цялата система за задвижване на Понтиака си със силов генератор, който задържаше колата на 30 сантиметра от пътя и, разбира се, нямаше как скоростомерът му да отчита, а вместо това винаги стоеше на нула. Но вътрешното му чувство му подсказваше, че скоростта е достатъчна да задържи автомобила по цялата дължина на кривината. Дейвид все още не знаеше как успя да убеди цялото население на планетата да се доверят на Звездобройците и да се съгласят на изселването си на корабите.

Техният план беше доста добре замислен – щяха да населят корабите си с жителите на Терапластик, след това щяха да ги отведат във висока орбита около планетата и да пуснат твърди връзки между корабите за по-лесен транспорт и комуникация. Той, естествено, беше много радостен от целия този план за прераждането на Терапластик, беше наблюдавал безброй пъти планетата си от ниската орбитална станция Бъдеще – зеленикавите океани, кафеникаво-сивата земя и разбира се незабравимите черни, винаги черни, облаци. Като по- млад винаги си беше мечтал да зърне поне за миг Земя от древността, по история им бяха показвали стари фотографии, но не беше същото като да я видиш със собствените си очи, пък и нямаше как да е сигурен в достоверността на цветовете. Неговите подчинени – както се наричаха Звездобройците – му бяха обяснили, че просто трябва наистина да желае промяната и всеки жив човек би бил съгласен с неговото желание. Обясняваха му как това било просто поредното му прераждане, а те са били с него през всичките му и щяха да бъдат с него до самия край на вечността. Дейвид беше стъписан – как можеше да е божество – а да няма никакви спомени или умения до колкото познаваше себе си, но, разбира се, всичко щяло да се върне както преди, просто трябвало да преоткрие вътрешното си аз. Той вече беше спрял Понтиака си до входа на кораба, нямаше никакво намерение да взима колата със себе си, искаше чисто начало с новите технологии – любезно предоставени от инопланетяните. Престъпи прага и се отправи към най-близката транспортна туба, качи се в нея и изрече на ум – Главна панорамна палуба, моля. След което за не повече от 3 секунди вече се намираше на желаната дестинация. Придвижи се до стъклото, чак сега му хрумна – „Подчинените ми нищо не ми казаха за животните“ – беше разгледал подробно плана, но не беше срещал нищо за тях – вярно вече няма толкова голямо изобилие както в древността, но все пак … без тях не би могла да съществува нито една цивилизация – усети присъствие зад себе си и се обърна.

– Така е, татко, твоята идея беше да бъдат заличени всички останали живи същества и с тях да бъде наторена почвата в процеса на възобновяване. Но, разбира се, след това ще населим Земята с предварително подготвения от теб ДНК материал.

Дейвид се обърна отново към прозореца и се загледа в планетата, изведнъж облаците започнаха да се движат толкова бързо, че вече не се забелязваха, вместо това той започна да вижда как лед обхваща цялата планета в прегръдката си, масивна бяла пелерина се разстла по небосклона на планетата, снежно-бели облаци не позволяваха да се види повърхността. Тук-таме започнаха да се разкъсват облаците и лека полека пак изчезнаха в лудия си бяг около Терапластик, ледът и снегът започнаха да се топят, зелена трева заизскача по континентите, горите смениха цветовете си от кафяво-сив през снежно-бял при нахлуването на снега, а сега вече зеленееха в тъмно зелено, а океанът – син, толкова син, колкото на старите снимки с нереални цветове, Дейвид се разплака от красивата гледка, която наблюдаваше. Вече можеше да фокусира отделни сегменти от земната кора, сегменти, които си пожелае. Намери с поглед мястото, където беше кацнал корабът и видя отделни многоъгълни фигури с трева и между тях такива с жита, премести леко погледа си и видя мястото, където беше пътят, сега път нямаше, а вместо това синкаво-сиви скали с наболи треви и цветчета. Гората хвърляше сянка върху склона. Едва сега се забеляза, че планетата е почти спряла да се върти. По сянката разбра, че слънцето скоро ще се скрие зад хоризонта. С голямо усилие отмести погледа си от панорамната гледка и загледа големия коридор на кораба. Всички хора се прегръщаха и целуваха. Забеляза и доста странни същества, непознати за него – със син и преливащ зелен цвят на кожата, но това вече не го учудваше. Видя големия разпънат транспарант между двете по-горни нива на палубата с надписа Изминаха славните 2472 години на Мир и любов, сега е време да се завърнем на Земята (Терапластик) с нашите нови приятели и, разбира се, Звездобройците, които ни помогнаха толкова много и без да искат от нас нищо друго освен да обичаме и ценим всяко живо същество.

Дейвид се огледа, но знаеше че няма да зърне нито едно познато лице. Осъзнаваше че са изминали над 2 хиляди години, но вече не се замисляше защо и как е станало това – той бе Божествения баща на тази люлка на живота, която хората наричаха Космос, Вселена и дори измисляха и думи за още по-голям обхват от пространство, но за него това си оставаше люлка. Успя да зърне чужденеца, с който бе говорил по-рано – вече го разпознаваше – повика го по име.

– Девни, много се радвам да те видя, подготви ли корабите и армията? Имаме работа на Арканя, предполагам, си чел доклада ми и знаеш какво трябва да направим.

– Да, татко.

Пред Дейвид се отвори портал и двамата преминаха през него. Скоро никой от жителите на кораба нямаше да си спомня за тях, нито за корабите и времето, прекарано там, а щяха да живеят спокойно на новата си планета с новите технологии, предоставени от Звездобройците и техния Шааншах.