Денят на Станислав

Денят на Станислав

 

Денят се познава по сутринта. С тази мисъл Станислав Пеев се събуди в неделя и се запъти към банята. В панелната си едностайна квартира нямаше какво толкова да прави, освен да се наспи, изкъпе и да излезе.

Значи, народният гений е събрал цялата теория на позитивното мислене в това “денят се познава…”, разсъждаваше той под душа. Станислав беше човек на детайлите. Вярваше, че всеки малък елемент от ежедневието може да има лавинообразен ефект: пада ти батерията на телефона, успиваш се за работа, шефът те мъмри, изкарваш си го на приятелката, тя стяга багажа, ти я гониш по стълбите, пропускаш едно стъпало, падаш си на главата. В този свят на безкраен брой рискове, той се стараеше да има възможно най-голям контрол над случайностите. Затова почти изпадна в паника, когато видя пълния си кош с мръсни дрехи. Трябваше да излиза вече, а не намираше чист чифт къси чорапи.

– Сега остава да тръгна с къси панталони и дълги чорапи – като идиот.

Обу си дълъг панталон. Жегата навън беше по-малкият проблем. Дъното на панталона се беше цепнало преди време и Станислав го закърпи. Несръчният шев не си личеше от далеч, но здравината му беше притеснителна.

Вървеше с малки стъпки към спирката на тролея. В пустите междублокови пространства бързо прекарваше пръсти по закърпеното място, за да се увери, че конецът е здрав. След няколко минути Станислав започна да забравя притеснението си и дори се развесели от глупавата ситуация.

Човек става друг, когато го наблюдават, мислеше си той. Както електронът спира да е вълна, когато го погледнеш. Изведнъж придобива маса и става частица. Как аз ще си тежа на мястото, ако никой не ме забелязва?

Вече беше стигнал спирката, а там – само електрони. Пълнокръвни частици на обществото с порядъчно облекло, професии, хобита, мобилни телефони и стабилни орбити. Докато Станислав чакаше, му се прииска да провери панталона още веднъж. Нямаше как – пред толкова хора. Щяха да го сметнат за луд или най-малкото перверзен тип. Спомни си за един такъв елемент (в големия град не бяха рядкост). Онзи луд вървеше по улицата и се спираше пред някой случаен гражданин. Навираше се на десет сантиметра от лицето на непознатия и го гледаше в очите без да мига: “Радиацията – тя е навсякъде. Аз затова ръся сол, разтворена във вода, по ъглите на блоковете. Неутрализирам радиацията – така спрях и взривяването на Слънцето.” Станислав забърза крачка, когато се разминаваше с лудия и си помисли: “Колкото е полезен, толкова е и вреден. Просто кълбо от енергия, което е загубило посоката си.”

Автобусът не се забави много и Станислав с облекчение се облегна на металния полукръг в средата му.

След две спирки път се случи немислимото. Шевът поддаде и в панталоните се отвори старата дупка. Но как? Без резки движения, без натиск – Станислав беше застанал оптимално, за да избегне и най-малкото възможно напрежение на това място.

Външна намеса е, започна да размишлява той. Няма как да е друго – по никой закон на физиката… освен на квантовата физика! Значи ме наблюдавате, а, гадове? Много смешно, няма що. Друга работа нямате ли си?

Не изказа въпросите си на глас, защото не бяха отправени към останалите пътници в тролея. Погледът му сочеше нагоре – някъде в изгнилия таван на икаруса.

Всичко останало от пътуването му премина като сън. Станислав пристигна при приятелят си в другия край на града, казаха си нещо набързо, дори се смяха на абсурдния инцидент. Вече със здрав панталон, той си хвана тролей към къщи, но му беше все тая и да беше останал по долни гащи. През цялото време си мислеше за тези горе, които наблюдаваха мравешкия му живот. Със силата на мисълта си можеха да въздействат на всяко човешко същество. Дали имаха план или просто се радваха на оригиналните си шеги? Още преди години имаше съмнения за съществуването им, когато за пръв път изгледа филм за квантовата физика. Науката винаги е целяла да обори божественото – да го унизи и смете в ъгъла на невежеството. Станислав беше убеден, че щом човек може само с мисълта и погледа си да променя най-малките градивни единици на света, то този човек може да бъде бог. Да променя материята или дори, ако поиска, да постигне безсмъртие. Само с вярата си можеш да преместиш планина – има го и в Библията. Днешната наука само обяснява това, което още в древността някои са правели на практика. Старите наивници са проповядвали знанието си, защото са били идеалисти. Любов, световен мир, равенство и братство – общество от свръхчовеци, владеещи природните стихии. Обаче от всяко дърво не става свирка – ето още една народна мъдрост, която обобщава цялото човешко разбиране за еволюционна справедливост. Какво остава на тези нови богове, след като остават неразбрани? Започват на чисто – може би на друга планета – далеч от долните страсти на останалите глупаци. Все пак поглеждат към Земята, за да видят всичко ли върви по старому или за да посрещнат някой нов свръхчовек в обществото си.

Станислав се прибра в ранния следобед и не заспа до четири сутринта. Разхождаше се из гарсониерата, дъвчеше устни и се усмихваше сам на себе си. Мислеше как ще постигне безсмъртието и ще полети към Марс. “Останалите трябва да са там – не е твърде далеч. Левитирането в земните облаци по цял ден изглежда твърде изтощително.”

 

На другия ден се събуди по обяд и посегна към телефона си по навик. Беше изключен. Странна работа, помисли си Станислав, има батерия, а не помня да съм го спирал. Почувства, че това е знак и не отиде на работа в този ден. Обади се на приятелката си – каза, че й е събрал нещата, да не го търси и да остави ключа си на масата. Затвори, преди да чуе отговора й.