Да напуснеш Земята

ДА НАПУСНЕШ ЗЕМЯТА

 

В антикварната книжарничка нямаше никой друг, освен мен, въпреки че беше петък следобед и слънцето поставяше летните си рекорди. Миришеше на стари книги, прах и лавандула.

Възрастният собственик, потънал в кресло, четеше. И аз, необезпокоявана, се наслаждавах на книгите, хладинката и особената атмосфера на безвремие.

Видях на един рафт книга – джобен формат. На черен фон се открояваха сини букви, с много украшения и завъртулки.

Пишеше:

 

„Начин да напуснеш Земята”

-наръчник-

 Взех я и се опитах да отворя напосоки, но страниците не помръднаха. Не знам защо я претеглих на ръка – тежеше. И миришеше на лавандула!

Отидох и седнах на малкия диван в дъното, и… отворих първата страница. Листът беше плътен и грапав.

Прочетох: ,, Преди употреба разклати и се наслади. Начинът ти ще се появи и ще заблести!”

Стана ми смешно. Отново опитах да прелистя, но не се получи. Можеше да се отвори само първият лист.

Прочетох пак странната инструкция и разклатих книгата…

…Стоях на стръмен бряг и гледах как водата тече, пени се в тясното корито и с грохот полита надолу. Бях като омагьосана. До мен, също вперило очи в нея, стоеше, около пет-шестгодишно русо момиченце, с червени панделки.

– Дръпни се назад! – казах аз. – Много си близо до водата. Брегът е мокър и стръмен. Може да се подхлъзнеш.

Тя ме погледна със зелените си очи и се засмя.

– Аз вече паднах, но ме спасиха големите момчета. Решили, че съм кукла и там долу, където водата е спокойна, ме извадиха.

Чак сега видях, че е мокра. Хванах я за ръката и я дръпнах.

-Ти, какво? Пак ли искаш да паднеш?

– Може само веднъж. Но ти знаеш! – каза момиченцето. – Видях те там, в блестящата светлина. Ти ми каза: ,,Не! Ще отложим!”. – Какво означава това?

– Не разбирам! – отговорих аз.

– Забравила си! – каза тя. – Тръгвам си, че ми стана студено. Довиждане!

Протегнах ръка, за да я спра и … седях на дивана в книжарничката.

Да заспя така! И този странен сън? Огледах се – навън беше притъмняло и старецът не се виждаше никъде. Кой знае защо, ме побиха тръпки. А и не разбирах – кога се беше изнизал денят?

– Ехо! Има ли някой тук?

– Тръгвате ли си вече? – обади се той зад гърба ми.

Подскочих и от напрежението се изхилих. Човекът ме изгледа подозрително.

– Каква е тази книга? – подадох му я аз.

– Не е моя. – върна я той.

– Намерих я тук. – показвам рафтчето с ръка.

– Затварям! – каза той и почти ме избута навън.

Стоях пред витрината с книжката в ръката и се чудех на поведението му.

Обикновено е любезен!

Какво пък! Сдобих се с подарък!

Вечерта ме завъртя – вечерята, новините… и забравих за интересната находка.

Сетих се за чак след няколко дни. Извадих я от чантата и мирисът на лавандула изпълни стаята. Прочетох заглавието и първата страница отново. Вторият лист се отвори сам. По средата беше нарисувана, в синьо, легнала осмица. Знака за безкрайност.

Под нея пишеше:

 

„Всичко е сега!”

Отново осмица и следните думи:

 

„И в леглото ти легни

И очите затвори

И за сън се приготви

И в дома се завърни.”

Чудех се какво да направя. Не успях да отгърна друг лист и понеже, бях вече в леглото, разклатих книгата, и затворих очи…

…Синият купол над мен искреше. Светлината ме обливаше като вода. Чувствах се спокойна и в безопасност. Изпитвах доверие и любов. Усещах всеобщата хармония. Знаех и разбирах всичко. Бях си у Дома!

Някой ме докосна. Обърнах се и видях момиченцето. Хванахме се за ръце и така безмълвни засияхме в синьо. Цветът на безкрайността. Цветът на душата.

Събудих се рано сутринта. Помнех съня до най-малките подробности. Бях пречистена и смирена. Гледах през прозореца небето и се наслаждавах на покоя.

Прелистих третата и четвъртата страници.

На първата беше изписано, с по-светло синьо:

 

„Медитирай ти и се моли, и при нас се завърни”,

 

а на другата – молитва:

 

„Мили Боже – в небесата,

връщам твоя дар – душата!

И те моля аз без глас – приеми я ти тозчас!”

 

Затворих очи и се опитах да си припомня какво знам за медитирането. Разклатих книгата и започнах да дишам, бавно и дълбоко, казвайки наум стихчето…

… Стоях на кръгла площадка. От нея и големите цветни куполи, които я заобикаляха, струеше светлина към небето. Там припламваше и пулсираше красивата дъга!

От светлината изплуваха три фигури. Едната се втурна и ме прегърна. Познах я – момиченцето с червените панделки.

– Най-после! – каза тя. – Откога те чакаме!

Нищо не разбирах. Доближи ме и втората – това бях аз на тридесет и шест години. С тази рокля отидох на операция. Едвам се събудих от упойката. Помня странна светлина и гласът на жена, която ми каза, че трябва да свърша още нещо на Земята.

– Написа ли книгата, заради която ме върна? – попита тя.

– Пиша я. – казах аз.

– Заслужава ли си? – погледна ме тя.

– Да!

– А срещна ли любовта? – намеси се и момиченцето.

– Да! – отговорих аз и се събудих…

Държах малката книга отворена на петата – последна страница. Прочетох на глас:

 

„Духовната порта отвори и душата си пусни”.

 Спомних си! Затворих очи и…

… третата фигура – жена на неопределена възраст каза:

– Трябва да решим кога да отворим, за трети и последен път, Портата. Чакат ни в залата на Живота.

Кимнах с глава и хванати за ръце се отправихме към Белия купол, където всички цветове, преплетени, искряха в мощна бяла светлина. Светлината на новото начало! Светлината на Божествената Любов!…

… В книжарничката нямаше никой, освен мен и възрастният собственик. Той дремеше, в креслото си до прозореца, с книга в ръка. Доближих до един от рафтовете и поставих най-отгоре малката черна книжка със син надпис:

 

„Начин да напуснеш земята”

-наръчник-

Усмихнах се и тихо излязох навън. Горещият вятър хвърли прах в очите ми и се спусна да догони птиците…