Да заспиш на Марс

ДА ЗАСПИШ НА МАРС

 

 

– Гордея се с теб! – каза баща ми. – Едва на десет успя да спечелиш Голямата награда! Всъщност за пръв път дете я печели. Поканил съм приятелите на вечеря. След това ще те изпратим до там…

– А Сънят според теб какъв ще бъде? – попитах аз.

– Не знам! За всеки е различен.

– А ако не се завърна?

– Никой не може да те принуди. – въздъхна той и започна да приготвя масата. А аз се запътих към илюминаторите, за да погледам полярното сияние.

Зима е и от нашето селище „Ел-Кахиера”, разположено до северната полярна шапка, се открива страхотна гледка. Днес има пясъчна буря и доста от децата са се настанили до увеличителните сфери. Природният спектакъл не е за изпускане!

Разноцветните лъчи, пулсирайки през облаците прах, създаваха невероятни картини. Пред нас се появиха замъци и невиждани чудовища. Разцъвтяха огромни цветя във всички отенъци на червеното. Ярко жълти реки се вливаха в синьо-белия лед, от там изригваха оранжеви фонтани към сивото небе и се сгромолясваха в кафява пръст…

– Гостите пристигнаха! – чух гласът на баща ми в слушалката.

– Идвам! – казах аз.

Чакаха ме татковите най-добри приятели.

Тук, в големия купол на ,,Ел-Кахиера”, което на някакъв древен земен език означава Марс, има петдесет и двама мъже и четиридесет и осем момчета. Създават ни през определени интервали и ни обучават на всичко, което знаят.

Преди триста-четиристотин години те били профилирани, т.е. тесни специалисти. Но когато изригнал най-високият вулкан в Слънчевата система, щитовидният Олимп в равнината Тарсис, загинали много специалисти и се наложило да променят системата си за оцеляване. Тогава се прекъснала и връзката със Земята. Първите сто години били трудни. Много хора загинали. И тогава започнали да създават нас.

Всичко това го учим по история.

Учихме и за жените, и стария начин на възпроизводство, но нямам мнение по въпроса.

Изчезнала и способността на хората да спят и да сънуват – каквото и да означава това.

Разказвали са ни, но мисля, че е по-скоро легенда.

Сега наричаме Сън пребиваването в кристалната зала. Направена е от искрящи зелени плочки, намерени в каньона Маринър, след изригването на вулкана.

Само Четиримата от Съвета знаят за какво служи и какво се случва в нея.

Всяка година полагаме изпити и най-добрият прекарва известно време там. И винаги след това нещо се променя в живота ни. Говори се, че всъщност залата те избира, но никой не може да го докаже.

Понякога хората не се завръщат, но татко казва, че те така са са избрали.

– Наздраве! – провикна се Иван, най-добрият астрофизик в ,,Ел-Кахиера”. – За дебюта ти!

Златистата течност бълбука в чашите ни и аз с удоволствие отпих.

,,Сахара” – така се казва питието, направено от лишеи и бактерии – има вкус на мед. Така е записано.

– Да не се откажеш? –потупа ме по рамото Хю, главният биохимик.

– Не! – отвърнах аз. – Защо питаш?

– Може да те дострашее. – продължи той.

– Да ме е страх! Мен! – учудих се аз.

Всички се разсмяха.

– Оставете го! – намеси се баща ми. – Всъщност изпитанието е сериозно и важно за живота ни!

Погледнаха го с укор и разбрах, че е казал нещо, което не трябва да знам.

Вечерта мина в шеги и приказки за едно време. Особено за продължителността на живота. Някога живеели по стотина години! А сега – максимум до четиридесет. Затова всеки се пресъздава на около двадесет и отглежда своето ,,копие”. Всъщност имаме само външна прилика, иначе сме други хора.

Алармата ни стресна!

– Време е! – каза баща ми и всички се отправихме към кристалната зала.

Там ни чакаха Четиримата – те са възрастни и не се пресъздават. Били са в Залата много пъти и затова живеят по-дълго.

Сбогувахме се набързо и аз останах сам с върховния съвет на ,,Ел-Кахиера” – Четиримата.

– Залата те избра! – каза най-възрастният. – Нищо няма да ти обясняваме. Не се плаши! Защитен си!

– Да вървим! – хвана ме за ръката най-младият и ме поведе.

Докато се усетя и вече стояхме пред зелената пробляскваща врата.

– Докосни я с ръка! – нареди ми той.

Докоснах я и се озовах …вътре. Намирах се в голяма пирамида. От всякъде струеше светлина. В средата имаше подиум от същите блестящи плочки. В главата ми прозвуча глас:

– Йов, легни и се отпусни! В безопасност си!

Подиума беше топъл и мек. Обгърна ме и започна да вибрира. Обзе ме спокойствие и аз затворих очи…

… Държах се с двете си ръце за делфин и плувахме в океана. Около нас се носеха и други делфини. Чувах писуканията им. Не разбирах, но усещах, че обсъждат нещо на техния си език. Изведнъж ме заобиколиха и… аз вече знаех всичко. Отивахме при планетарния им съвет за помощ.

Разбрах, че сме обречени и че се опитваме да намерим изход. Много скоро ще се сменят полюсите на Марс и нямаме никакъв шанс.

Зеленият кристал е от разрушен портал към други светове. Техен е. Всъщност е направен от сълзите им. Опитвали са се да ни помогнат, но липсват плочки, а и формата на пирамида е променила енергията му. Не са можели да ни въздействат, защото сме престанали да спим и не са могли да проникнат в нашето съзнание. Свързали са се с кристала и той започнал да търси подходящи хора. Понякога се е получавало и на сън сме получавали помощ. Друг път са успявали да пренесат някой на безопасно място.

И изведнъж моето съзнание е влязло в синхрон и аз съм се озовал при тях.

Знаят как да ни помогнат!

Водата почерня от делфини – бяхме пристигнали.

Настана тишина!

И делфините заплакаха…

…Когато отворих блестящата врата, всички ме чакаха. Държах в ръката си шишенце пълно със сълзите на моите приятели. Знаех какво да направя. Вратата зад мен не се затвори и ние – стоте ,, марсианци”- влязохме в пирамидата. Всеки погълна капка сълза и заспа…

…Събуди ни топлото земно слънце, плясъка на вълните и радостните подсвирквания на ято делфини!