Граници

Граници

 

Марс ще бъде новата Америка.

 

–          … За пръв път след Великите географски открития човечеството има уникалната възможност още веднъж да разшири границите си – както физически, така и границите на познанието ни. За нас Марс може да бъде двигател на нова информационно-технологична революция. Имаме възможността да приложим  там опита, който натрупахме и поуките от грешките, които допуснахме…

–          Имате предвид, предполагам, ядрената катастрофа на Луната преди тридесет години?

–          И нея, разбира се…

–          Може би е добре да припомним за по-младите ни зрители, които не помнят експлозията в съоръжението за съхранение на изразходено ядрено гориво …

Мар се намръщи. Русата коса в стил гарсон а ла Кейт Бланшет беше израсла на врата й. Колкото по-къса коса, толкова по-често трябва да я подстригвам, помисли си тя.  Мар нямаше представа коя е Кейт Бланшет, но Виктор настояваше, че прилича на нея. Виктор беше луд по класика от миналия век като “Властелинът на пръстените”. Беше похарчил цяло състояние за оригиналните дискове, и щом твърдеше така, Мар можеше да му има доверие. Тя се намръщи за последно на огледалото и се пресегна за дистанционното. Тънкият колкото огледало правоъгълник на стената угасна. Беше от старите двуизмерни модели, каквито вече не произвеждаха. Мар го беше намерила сред множеството други боклуци втора ръка във вехтошарника под апартамента й.

За закуска Мар наля оризово мляко в чаша и извади от шкафа в малката кухня кутийка с капсули, на която пишеше „Червена боровинка и спирулина”. Тя изсипа две в дланта си и ги пусна в чашата да се разтворят, като разбъркваше с лъжица. Някои предпочитаха все още да се хранят традиционно и ядяха от месото, което идваше от клонинг-фермите, но Мар не беше от тях. Тя подхождаше рационално към храната, която за нея не беше нищо повече от източник на необходимите на тялото й вещества и поради тази причина винаги когато можеше, избягваше да вкарва в организма си токсините, от които преливаха полуфабрикатите, имитиращи традиционните храни. Като наноадитивите, за които се говореше, че не се разграждат, а се натрупват във вътрешните органи, където причиняват мутации на клетките. За обяд Мар наля още от оризовото мляко в термочаша, извади друга кутийка от шкафа, чийто етикет гласеше „Гинко билоба, кейл и червени водорасли” и пусна две капсули в течността. Затвори грижливо чашата и я прибра в раницата си.

Мар облече изтърканото кожено яке, чийто първоначален цвят беше невъзможно да се определи, и го закопча. Тя провери още веднъж оборудването си – фотоапаратът и обективите бяха на място в раницата й, там бяха и спортният екип и кърпата. Мар закопча раницата, преметна я през рамо и излезе, заключвайки с магнитната си карта. Така и не беше свикнала с биометричните ключалки.

На улицата забеляза, че сервизът на Стан свети. Стан беше висок близо два метра, имаше дълги ръце и рамене, които вече бяха приведени. В работния гащеризон той приличаше на Мар на шимпанзетата от снимките, които беше виждала в часовете по биология. Шимпанзетата бяха изчезнали преди Мар да се роди и оттогава учените се опитваха да ги създадат отново, но клонираните в лабораториите не доживяваха повече от две години. Мар си представяше, че ако Стан зашлеви някого с дългите си ръце, щеше да разбие черепа му на място. Стан обаче не изглеждаше като да възнамерява да разбива черепа на когото и да било. Вместо това се гордееше с разваления румънски, който беше научил от клиентите в сервиза.

Когато чу стъпките на Мар, Стан  се обърна. Въздухът в спареното помещение имаше остра миризма.

–          Мога ли да взема вече Шиня? – Мар посочи малкия мотоциклет с излющена боя в ъгъла на помещението. Тъй като беше японски, Мар го бе нарекла Шиня.

–          Съжалявам, малката, не ми остана вчера време за него…

Беше необичайно за Стан да я връща.

–          Къде е Михай? – попита озадачено Мар.

–          Сигурно сменя маслото на някой Строител в момента… – вдигна приведените си рамене Стан. Строители наричаха роботите, които изграждаха Колонията.

–          Кога отлетя за Марс?…

–          Преди две седмици – Стан я погледна – Да познаваш някой, който може да го замести?

–          Не мисля…

–          До утре ще съм сменил фара – Стан се върна към колата, с която се занимаваше. – Ела тогава.

Мар изкриви лице. Няма що, сутринта започваше чудно. Русе официално беше станал предградие на Букурещ преди двадесет и три години, когато Мар се беше родила. Неофициално бе бил такова от средата на миналия век. Формално Европа беше политически и икономически съюз, но сититата, където се концентрираше икономическият растеж, се ползваха с относителна независимост по отношение на вътрешните си работи.  Въпреки че Русе бе квартал на Букурещ, капсулните мотриси, които ги свързваха бяха по-стари от Мар, а може би и от майка й, ако въобще беше жива. Когато имаше пътен инцидент, общините се оправдаваха пред медиите с рецесията.

Мар заобиколи минирания от строителни работи център на Русе. Последната мода сред букурещките новобогаташи беше да изкупуват имотите в стария център и на тяхно място да строят къщи в стила на ранния 20 век. Така на мястото на грозните геометрични бизнес центрове сега се издигаха готически и барокови къщи с купидони и ангели на верандите.

Мар се качи на линията, която спираше на Каля Викторией, прекара картата си през четеца до вратата, и си намери място до прозореца, където допря раницата си до стъклото. В подобните на капсула тесни превозни средства можеше да я обхване паника, ако прекараше в тях повече от четиридесет минути. Прозорците на капсулите бяха от непрозрачно стъкло, за да не се виждат боядисаните в мръсно кафяво от токсичната кал води на Дунав. Мар помнеше червения цвят на реката след разлива в хвостохранилищито. По онова време беше на седемнадесет. След аварията авиокомпаниите бяха променили маршрутите си, така че самолетите да не прелитат над обезобразените брегове на Дунава, макар и да го отричаха официално.  Мар извърна поглед към дисплея на капсулата, по който вървяха новините на Еуропеана.

–          Все още нямаме категорични научни доказателства, че Марс е достатъчно безопасно място за хората. Последните изследвания показват, че промените в слънчевата активност ще влошат още условията за живот и ще настъпи трайно застудяване през следващото десетилетие. Информация, която корпорациите пренебрегват. Опасявам се, че колонизацията на Марс в големия мащаб, в който се разгръща, е твърде прибързана…

–          Докато бяхте ръководител на Изследователския институт на Сименс имахте по-различно мнение. Как променихте вижданията си, след като напуснахте? Колонизацията на Марс е двигател, какъвто икономиката на Европа не е виждала от десетилетия. Това е стимулът, който ще извади производството ни от стагнацията и ще осигури ръст на заетостта…

Мар измъкна слушалките от раницата си. Те приличаха на прозрачни силиконови миди в телесен цвят. Щом ги постави на ушите си, все едно беше натиснала бутон, който изключи целия заобикалящ я свят. Пусна си последния албум на „Третия райх” и се облегна на прозореца. Смътно си спомняше, че беше чувала нещо за трети райх по история, но историята не беше сред силните й страни. Тя се съмняваше, че японците от „Третия райх” знаеха и толкова. В крайна сметка те произхождаха от Шикоку, островът, който беше потънал при земетресението преди пет години, и за какъв дявол им беше европейската история?

Мар състави мислено план на всичко, което трябваше да направи, когато стигнеше в студиото. Щяха да снимат последната колекция на Виорика Уанг. Виорика беше дизайнер на екипи за екстремни спортове. Дали за катерене на марсиански кратери или на небостъргачи в сититата, тя имаше костюми за всеки случай. Виорика беше пътувала два пъти до Колонията на Марс, за да тества творенията си. Новите й костюми щяха да тежат с между 300 и 800 грама по-малко от предишните. Някога баща й беше поставил началото на катеренето на марсиански кратери. Беше филмирал експедицията си до Албор Толус. Треската го беше покосила, докато подготвял нова. „Треската” всички наричаха възпалението на мозъчната кора, от което заболяваха и по-често умираха, отколкото оцеляваха много от марсианските заселници. Все още никой от учените не беше в състояние да определи причините за болестта, което обаче не пречеше на фармацевтичните гиганти всяка седмица да пускат нови препарати за Треската. Въпреки това болестта оставаше най-голямата пречка пред разрастването на Колонията.

В Гюргево на капсулата се качиха две жени – по-млада и по-възрастна. Бяха облечени в овехтели акрилни палта. Носеха тъмни панталони и груби обувки с дебели подметки. Имаха бледи лица, а косата на едната беше дълга до кръста й и сплетена в дебела плитка. Те приближаваха останалите пътници в автобуса и мълчаливо им подаваха някакви хартиени листовки. Църквата на първородните, досети се безпогрешно Мар. Тя не се усъмни, че косата на момичето беше истинска. Сектата им произлизаше от християнството и в центъра на доктрината си поставяше библейското твърдение, че Бог създал човека по свой образ и подобие. Първородните проповядваха, че това подобие трябва да стои колкото е възможно по-близо до първоизточника и да се запази в чист вид. Те бяха твърдо против всякакви модификации на тялото, като татуировки, пиърсинги и импланти. Смятаха ги за посегателство срещу Бога си и забраняваха на жените си да си боядисват косите. Първородните отричаха напълно дигиталните технологии и на последователите им беше забранено да ги използват за каквото и да било. В домовете на Първородните нямаше никакви безжични устройства, а те приготвяха храната си сами, както хората правели до началото на 20-ти век и преди това. Странейки от дигиталното зло, те вярваха, че спасяват душите си. Първородните обикаляха по градовете, за да привличат нови последователи. Когато двете жени приближиха Мар, протягайки брошурите си, тя поклати глава и те отминаха по-нататък. В Жилава двете жени слязоха.

Мар отключи студиото на втория етаж на някогашната административна сграда. Тя включи осветлението и извади от раницата си четирите безжични обектива. С особено старание Мар подбра едноцветен фон и го монтира. Увери се, че е стабилен (веднъж беше паднал върху нея). Тя подреди обективите върху стативи в полукръг около декора.  После извади от чантата си плосък черен предмет. Тялото на фотоапарата беше голямо колкото дланта й. Мар включи дисплея от едната му страна. От другата беше гнездото за обектива. Фотоапаратът автоматично се свърза с обективите и на дисплея Мар разполагаше с изображение от всеки от тях едновременно. Мар провери батерията  и паметта на холограмния генератор. Когато включи и него, фотоапаратът вече беше разпознал устройството. Тя настрои осветлението в студиото и направи няколко пробни холограми. Виорика Уанг пристигна с двама от сътрудниците си, които внасяха екипите един по един. Те щяха да послужат и за модели; от гримьор и фризьор нямаше нужда – моделите щяха да бъдат изтрити накрая.

Виктор пристигна последен и се скара с Виорика, която до последния момент нагласяваше костюмите на моделите. Мар подаде зареден фотоапарат на Виктор. Моделите се редуваха да се преобличат и заставаха между обективите. Фотоапаратът наслагваше изображенията от четирите обектива в една равнина и изграждаше триизмерен образ. Виктор обработваше изображенията още докато снимаше, като променяше контраста, яркостта или сянката, проверявайки резултата на холограмата, която се прожектираше в умален мащаб от генератора. Когато изображението го удовлетворяваше, с докосване по дисплея той изтриваше моделите, оставяйки единствено костюмите, които щяха да се мерят онлайн.

Виктор беше станал известен с холограмите си на бежанци по време на сушата в Субсахарска Африка преди осемнадесет години, но откакто се беше върнал, се бе отказал от фотожурналистиката. Оттогава се занимаваше с рекламна и модна фотография, където не му бе трудно да постигне успех. Виктор не обичаше да споменава за времето си в Африка и Мар внимаваше да не му го припомня. Сега той имаше блог за улична мода, който Мар ъпдейтваше, когато Виктор пътуваше или просто нямаше време.

Когато Виорика Уанг си замина, а спортните й екипи вече се продаваха в онлайн магазините, Виктор каза:

–          Трябва да говоря с теб. Бързаш ли?

Мар остави раницата си.

–          Не.

Виктор отиде до кухненския плот в ъгъла и си наля вода от филтърната система.

–          … Още ли искаш да отидеш на Марс?

–          Защо питаш?

–          Еуропеана търси млад фоторепортер за Марс.

Мар наостри уши. Виктор обаче не бързаше да продължи. Той отпи от чашата и задържа погледа си върху Мар.

–          Интересува ли те? – Виктор й стрелна кривата си усмивка. Той извади от джоба си нещо и го подаде на Мар. Беше електронна визитка.

–          Алберт Кодеч? – прочете на глас Мар.

–          Можеш да му се обадиш и да кажеш, че аз те препоръчвам.

–          И ти ще ми дадеш препоръка?

–          Струва ми се, че казах точно това.

–          Това е всичко? Толкова лесно?

–          Малко ли ти се вижда, че ще трябва да си търся нов асистент? Знаеш, че не се спогаждам лесно с други…

–          И защо ти е да го правиш тогава?

Виктор се приближи до Мар и прокара пръсти през косите й, отмятайки ги нежно зад ушите й.

–          Знаеш, че винаги съм те харесвал… А и двамата сме наясно, че няма да се навърташ около мен още дълго. Вече се задържа повече, отколкото мислех…

–          Не разбирам… Защо ти е да препоръчваш друг, вместо да отидеш ти?

–          Шегуваш се!? – избухна Виктор. – Марс не е място, където би ми стъпил кракът…

–          Не искаш ли да си от първите, които ще снимат луните му?

–          Веднъж вече видях ада… и го снимах. Втори път нямам да имам същия късмет да се измъкна жив от там. А и в момента повече се забелязвам тук. За мен е по-добре на Марс да замине моето протеже, в случая – ти – Виктор постави ръката си на рамото на Мар – и да направи най-добрите снимки, заснемани от човек там…

–          Мислиш, че на Марс е ад?

–          Ами… има всички шансове. Сигурен съм, че е идеалното място да се отървем от ядрените отпадъци и да забравим за тях, но за хора… Могат да ми разправят колкото си искат за Новия свят, Новата граница или не знам к’во, но на някогашните първи заселници животът им е бил песен, сравнен с Марс… Не разбирам защо хората са обсебени да ходят на места кое от кое по-ужасни… Във всеки случай, ако го искаш, това е единствената ти възможност да отидеш на Марс, без да се налага да си продаваш единия бъбрек. И ще отидеш да снимаш, а не да миеш прозорци… – Виктор явно намекваше, че като фотограф Мар беше самоука и не притежаваше сертификат. От Еуропеана никога нямаше да се спрат точно на нея. – Ще работиш само с най-новите и мощни апарати и обективи, които още не са пуснати в масово производство; ще си първата, която ще снима с тях. Ти ще ги тестваш. Ще разполагаш с това, за което мнозина само мечтаят…

–          И Еуропеана ще ме вземе?

–          Можеш да разчиташ, че ще се погрижа.

Мар замълча.

–          Мар, вярно, че ти предлагам да заминеш, – циничното изражение на Виктор внезапно се смекчи – но ти ще трябва да поемеш целия риск върху себе си. Може никога да не се върнеш… Разбираш ли го?

–          …

–          Има и още. Не че не се досещаш и сама. Кодеч не искаше да навлиза в подробности, но успях да изкопча от него, че предишните фотографи на Еуропеана са имали различни инциденти… И разбира се, Треската… Казват, че е много по-смъртоносна, отколкото говорят по медиите. Готова ли си за подобно нещо?

–          … Има само един начин да разбера, предполагам – на устните на Мар се оформи едва доловима усмивка.

–          Знаех, че ще кажеш нещо такова… Е, твоя работа. Трябваше да те предупредя.

–          Защо мислиш, че хората продължават да ходят там? Щом става само за индустриални отпадъци, както твърдиш?

–          … Всичко е заради границите.

–          Границите?

–          Трябват ни нови граници, малката ми… Погледни тази планета. Не е останало място по нея, което да не изучено, снимано и класифицирано. Земята е напълно изчерпана. Корпорациите не могат да си осигуряват повече минималния растеж, който е нужен за възпроизводството им. Кой мислиш е в основата на Експанзията към космоса?

–           Хората имат нужда да изместват границите, според теб?

–          И да ги преодоляват. Независимо на каква цена. А и изглежда винаги ще има такива, които са готови да умрат, за да са първи. И го правят. Така е било още откакто хората са започнали да плават и да търсят нови континенти. Светът никога няма да се върне назад… Но! Достатъчно те задържах. Помисли си още малко и ми отговори тези дни.

–          Няма нужда. Сега или след няколко дни, отговорът ще е същият.

Виктор се усмихна накриво.

–          Виктор… – Мар се задържа до вратата – благодаря ти.

–          Дано още да мислиш така, след като пристигнеш в Колонията… Не го правя заради теб. Наречи го професионален нюх, но имам чувството, че ще свършиш страхотна работа…

Мар излезе от студиото със замаяна глава. Ако някой я попиташе дали един ден ще отиде на Марс като фотограф, тя щеше да му отговори положително, без да се замисля, макар сама да нямаше и най-малката идея как точно това щеше да стане. Мар обаче притежаваше увереност, която не я напускаше нито за миг, че то ще се случи и ето, че денят беше дошъл, който дори не беше очаквала. Мар вървеше, без да гледа, като само смътно съзнаваше, че отива към спортната зала, където тренираше три пъти в седмицата по един час по програма, разработена от бивш инструктор от Европейката космическа агенция. Добре че тялото я носеше инстинктивно натам и умът й не трябваше да участва в движенията му. На тренировката Мар не успя да се концентрира в упражненията, а умът й продължи да блуждае през цялото време. Колкото и усилия да полагаше, чувстваше, че тренировката й беше непълноценна. Едва след като излезе от душа, тя усети, че старата Мар се завръща. В капсулата на път за Русе, новините на Еуропеана минаваха покрай ушите й:

–          От Европейската асоциация на агроиндустрията обявиха, че е разработен прототип на оранжерия за Колонията на Марс. Новите оранжерии ще позволяват отглеждането на засега ограничен брой зеленчуци и зърнени култури. Дали соята ще е от тях все още не може да се каже, тъй като продължават съдебните дела с концерна Монсанто за правата върху три сорта генно-модифицирани семена…

–          Дванайсет китайски граждани от провинция Тайван са били открити премръзнали до смърт в товарното отделение на Одисей 5-1-1, при кацането му в Колонията. Предполага се, че са заминали нелегално, за да работят в сектор Инфраструктура или Добив. Това е поредният случай на работници, които заминават за Марс нелегално, а в последствие изплащат, често до смъртта си, дълга си към трафикантите ….

Мар влезе във фреш-бара Рейнбоу Шоп на улицата, където беше апартаментът й. Помещението беше голямо колкото кухнята й. Вътре едва се побираха трима души, от които единият беше Давид. Фреш-барът беше облицован с бели плочки, които под флуоресцентното осветление носеха усещане за старите болници. Когато Мар влезе, Давид се опитваше да свири на акустичната китара на прадядо му. Щом я видя, той потупа ритмично по дървеното й тяло:

–          One, two, three/ Едно, две, три/

–          I know a girl/ Познавам момиче,/

–          She fell from the stars/ Тя падна от звездите/

–          Her mother called her Mar/ И майка й я кръсти Мар/

Мар изкриви лице.

–          Това беше най-ужасното нещо, което някога съм чувала. Ако не беше спрял, лошо ти се пишеше…

–          Разбиваш сърцето ми, Мар! Току що ти посветих песен… Къде е Шиня?

–          При Стан…

–          Затова ли се цупиш?

–          Ще спреш ли да дрънкаш най-после?

–          Портокал и коприва след тренировка? Познах, нали? Да добавя ли и грейпфрут?

Вместо да отговори, Мар преметна раницата си на облегалката на стола. Тя се подпря на лъкътя си и плъзна пръст по заглавията на последните новини на Еуропеана на тъч дисплея, вграден в плота. Японският изкуствен интелект Утаро беше издал първия си сборник с хайку, озаглавен Нацу но кумори, в превод Летни облаци. Утаро беше първият по рода си изкуствен интелект-писател, създаван някога. Сборникът му вече бил бестселър. Течали залагания в какъв жанр ще бъде следващото му произведение… Китай за пореден път отрича обвиненията, че използва колонията си на Марс, за да заточва там политически дисиденти. Въпреки това правителственият говорител отказва да разкрие къде се намира в момента графичният артист Фей Уан Ли. За лайв стрийминг на брифинга за медиите, последвайте линка, бла, бла…

Мар отдръпна ръката си от дисплея и извади от джоба си визитката на Кодеч, която се включи от допира й и светна. Тя я вдигна пред очите си и я заразглежда.

–          Ново гадже? – полюбопитства Давид.

–          Алберт Кодеч от Еуропеана – отговори Мар със загадъчна усмивка.

–          Не думай! Да не би звездата на Виктор най-после да залязва?

–          Той ще ме препоръча за фоторепортер на Еуропеана…

–          Не!…

–          Да! Заминавам за Марс…

–          Не можеш да го направиш! – избухна Давид.

–          Защо? – учуди се Мар.

–          Знаеш ли в какво се забъркваш? Имаш ли представа какво става там?

–          Е, никой не е казал, че ще е лесно…

–          Лесно!? Мар, виждал съм мъже, които преди да заминат бяха атлети, а след като изкараха Треската, тези от тях, които се върнаха, са зеленчуци! Ще ти кажа нещо, което няма да чуеш по новините на Еуропеана – Давид се надвеси поверително към нея – Заболяваемостта сред заселниците през първата им година на Марс е 42,8 %, от тях 80 % умират, а 12 оживяват… с увреден мозък.

Мар се намръщи.

–          Мога ли да попитам откъде имаш тази информация?

–          Брат ми работи в Еврокомисията по сигурността.

–          Щом е така, нямам какво да отговоря – Мар повдигна рамене.

–          Недей да заминаваш, Мар! Това може да ти струва живота.

–          …Няма значение.

–          Няма значение дали ще умреш, така ли?

–          Нямам план, по който живея, Дави. – Мар присви очи – Нямам идея къде ще бъда след десет години и какво ще правя. Но знам, че ако мога да отида на Марс сега, значи съм постигнала нещо… Не искам да живея дълго. Дори да умра сега, какво от това? Не става ли така с всеки?

–          Мар, човешката имунна система не е пригодена за живот на Марс. Защо мислиш, че не могат да създадат лекарство?

–          Четири от десет не е толкова зле. Все още имам някакъв шанс…

Давид изглеждаше напълно отчаян.

–          Заради нея го правиш, нали?

–          Тя няма нищо общо.

–          Има и още как! Заради майка ти е! – ядоса се Давид – Мислиш, че има някакъв шанс да е още жива и ще я намериш в Колонията?

–          Не отивам на Марс, за да я търся.

–          Тогава защо ще повториш нейната грешка? Зарязала те е, за да замине за онази пустош и повече не си чула нищо за нея, а сега ще я последваш… И това ако не е лунатизъм? – Давид се плесна по челото – Да не се предава по наследство в семейството ви? За Бога, тя дори е нарекла единствената си дъщеря на тази проклета планета! Как е могла да ти причини всичко това?

–          Хей, не се стягай толкова.

–          Не мога, когато си си наумила подобно нещо! И какво ще правиш на Марс?

–          Ще снимам.

–          Ще снимаш!? Какво толкова за снимане има там, което да не могат да направят роботи?

–          Това смятам да разбера, Дави… В крайна сметка трябва да има нещо там, заради което и тя толкова е искала да замине. Толкова, че се е разделила със семейството си… Казват, че една снимка говори повече от всякакви думи, но знаеш ли, не е задължително да е истина. Обективът не вижда по същия начин, по който виждат очите. Веднъж щом снимаш нещо, ти го изрязваш от живота и то вече не е същото…. Това, което виждаш като пустош, през обектива може да се появи по съвсем различен начин. И колкото и да се променя снимачната техника, това ще си остане така… Запомни го.

Давид се нацупи.

–          В такъв случай, сигурно е безсмислено да ти казвам…

–          Безсмислено е да ми казваш, но вече започна?…

–          В събота ще протестираме срещу новата Програма за заетост. Искат да изпращат безработни на Марс.

–           Изненадан ли си? Скоро ще изпращат там и напусналите училище… – Мар знаеше, че Давид беше напуснал гимназия и го каза тъкмо заради това.

–          В случай, че искаш да ни подкрепиш, събираме се събота пред Стария парламент – провикна се Давид зад гърба й, докато тя затваряше вратата.

 

 

Два дни по-късно Мар спря Шиня пред апартамента си и свали шлема от главата си. В този момент Давид  се появи на вратата на Рейнбоу Шоп-а.

–          Хей, Мар! Трябва да видиш нещо! – Давид изглежда я беше очаквал и когато Мар го последва вътре, той плъзна по плота мемори стик към нея.

–          Какво е това? – попита Мар. Тя взе флашката и я включи във фотоапарата си. На дисплея се зареди първата страница на медицински картон от Колонията. В единия  му ъгъл имаше снимка на млада тъмнокоса жена. Мар застина. Снимката по всяка вероятност беше правена преди жената да отпътува от Земята.

–          Откъде го имаш?… – Мар се взираше в написаното, като че ли то не й говореше нищо, колкото и пъти до го прочиташе. Според картона, Емьоке, както жената се казваше, бе починала преди тринадесет години в един от центровете за възстановяване от Треската на Марс.

–          Откъде го имаш?!

–          Казах ти. Брат ми е в Еврокомисията по сигурността… Още ли искаш да заминеш?

–          …

–          Дави. Благодаря ти, че си си направил труда да разбереш какво е станало с нея… Но, както ти казах, това няма общо с мен.

–          Мар, имунната ти система няма да издържи. Как ще се справиш?

–          Еуропеана има два месеца обучение за фоторепортерите, които изпраща на Марс.

–          Два месеца, толкова много! Вече се чувствам по-спокоен!

–          … Давид, би ли погледнал небето?

–          Ъх? Защо? Има ли нещо там?

–          Погледни го!

–          Добре де, добре… – Давид отиде до вратата.

–          Какво виждаш?

–          Нищо.

–          Погледни още веднъж!

–          Какво трябва да видя?! Облачно е…

–          Именно, облачно е. Какво означава това?

–          Какво означава ли? Сега пък какво означава! – Давид се начумери – Ще вали?

–          Когато е облачно, очакваш да вали, нали така?

–          Да… предполагам…

–          Аз очаквам, че няма да вали. Денят е преполовен, а не е валяло. Смятам, че днес няма да вали. Утре – може би цял ден, но не и днес. Затова не нося чадър. Никога не нося чадър. От друга страна, когато има облаци, логично е да има дъжд. Дори за мен. Затова ако сега вали, няма да съм ни най-малко изненадана. Ако все пак не завали, ще съм по-изненадана, макар и да съм го очаквала. Следваш ли мисълта ми?…

–          Не съм сигурен…

–          Искам да кажа, че има различни възможности, Давид. Може да знаеш какво е логично и вероятно да се случи, най-добре ще направиш ако се подготвиш за него, но все пак решаваш друго. Съзнателно поемаш срещу вятъра. Какво точно ще стане – никой не може да каже. Каквото и да стане, накрая пак няма да си достатъчно добре  подготвен за него. Накрая пак ще има елемент на изненада. А съществуват безброй възможности, за които дори не подозираме…

–          … Това дзен будизъм ли е? Някаква притча, нали?

–          …

–          Не си станала последователка на Църквата на първородните, нали?

–          …

–          Предавам се, Мар… Не те разбирам много добре, но няма да те разубеждавам повече от Марс. Щом си решила да заминеш…. по дяволите, върви. Може би така трябва. – въздъхна Давид.

–          Мисля, че ме разбираш, Дави. Дори много добре. – Мар се усмихна.

–          Ами Виктор? Какво ще прави този кретен без теб?

–          Днес изгони едно момче, което беше дошло на интервю. Това обаче да не те заблуждава. Каквото и да говори, Виктор знае отлично, кое е най-доброто за него…

 

Мар забърза към входа на Рейнбоу шоп-а. Щеше да разкаже на Давид за първия ден от обучението на Еуропеана и да му натрие носа, когато за нейна изненада, видя Давид да заключва вратата и да тръгва насреща й, придружаван от някакви типове. За нейна още по-голяма изненада, той я подмина, без дори да я погледне.

–          Хей, какво става? – никой от тримата обаче не й обърна внимание.

–          Ще запомня това, можеш да си сигурен! Кога стана толкова важен? – изсумтя Мар.

Тя влезе във входа, където живееше. На стълбите, нещо я накара да се обърне тъкмо за да види, че единият от типовете с Давид я беше последвал и сега стоеше зад нея и я наблюдаваше.

–          Познавате ли този младеж, госпожице… ?

–          Мар.

–          Мар? От Мария ли?

–          Не. Само Мар. Разбира се, че го познавам.

–          Мога ли да Ви попитам колко добре го познавате?

–          Работи в Рейнбоу шоп на ъгъла… А аз мога ли да Ви попитам кой сте?

–          Шелявски. Европол. – мъжът размаха идентификационната си карта пред очите на Мар, така както ловък фокусник би размахал карта за игра в лицето й.

–          Направил ли е нещо?

–          И още как. Вашият приятел е проникнал в засекретени бази данни на Евро Комисията. Исках просто да Ви предупредя, госпожице, за Ваше собствено добро, че е за предпочитане да не се забърквате с него. – заяви многозначително Шелявски.

–          Засекретени бази данни?…

–          Точно така. В Киберпрестъпления го наблюдаваме от известно време.

–          Какво ще стане сега? – проплака Мар.

Шелявски извади от джоба си никотинова лепенка и бавно я залепи на ръката си. Мар беше виждала ченгета да палят цигари в старите филми и си помисли, че Шелявски също би искал да изглежда като тях, само че драматичният му жест беше пълен провал и той приличаше повече на карикатура.

–          Ами, зависи какво ще реши съдията. Тъй като това му е първо провинение, може да го осъдят на шест месеца обществено-полезен труд в Колонията. Ако има късмет, може дори да го изпратят в Обслужване, а не в Инфраструктура. Ако има късмет…

–          Не може да го изпратите на Марс!

–          Разбира се, че може. Така гласи новият Единен наказателен кодекс. Не сте ли чули?

–          Не…

–          Горе главата! Вашият приятел ми изглежда в добро здраве. Може би ще го видите отново след половин година. – Шелявски й обърна гръб и излезе от входа.

„Брат ми работи в Евро комисията по сигурността”,  й беше казал Давид. „Какъв идиот!”. Трябваше да се досети, че ще се окаже нещо подобно. Щом пристигнеше в Колонията, трябваше да потърси този глупак при първа възможност. Някой трябваше да го наглежда. Мар въздъхна. Още не беше заминала за Марс, а списъкът със задачите й ставаше все по-дълъг.