Границата на забравата

ГРАНИЦАТА НА ЗАБРАВАТА

 

Кнесер още веднъж сканира стената с фрагментатора, за да се увери, че е избрал най-подходящата точка за пробиване на отвора. Даде знак на Сèрадим, неговия единствен другар из тъмните и дълбоки тунели, и той се отдръпна, като с уверено движение си сложи кислородната маска. Кнесер натисна бутона на фрагментатора и той заработи, като излъчваше вибрации с такава дължина на вълната, че стената да се пробие  бавно и само на нужните места. Кнесер напрегнато стискаше машината. През живота си беше участвал в много разкопки, но никога не се беше попадал в такъв плен на емоциите, както в този миг.

Фрагментаторът приключи работата си и те едва-едва се провряха през тесния отвор. Погледнаха напред и видяха друг тъмен коридор. Когато няколко дни по-рано откриха първия такъв проход, ги обзе страх. Сега този страх бе заменен от зараждащо се разочарование. Поредният коридор. Още по-дълбок при това. Запалиха атомните факли и продължиха.

— Какво сочат твоите уреди, Сèрадим? — попита Кнесер, докато разглеждаше стенописите наоколо.

— Близо е. Трябва да е близо — отвърна другарят му, без да вдига поглед от приборите, чиито технически названия Кнесер трудно успяваше да произнесе.

Намираха се много по-близо, отколкото биха могли да измерят апаратите им, и Кнесер знаеше това, в противен случай не би се отделил от групата. Не напразно беше сред най-големите познавачи на дълбочѝните, извънземната раса из чиито руини кръстосваха.

Дълбочѝните… Кнесер си спомни първия път, когато откри следи от тях. Инцидент. Внезапна експлозия отвори бездна на самото морско дъно. Когато обезопасиха зоната, той и групата му студенти по археология навлязоха в дълбините през новооткрития вход, защото нямаха и капка съмнение, че това е именно вход. Намериха конструкции, твърде отдалечени от древногръцките канони, осеяни с просторни помещения, за които можеше да се твърди, че са били обитавани от истински гиганти. След геоложко проучване стана ясно, че подземията се намират на границата между  онова, което би могло да се нарече земна  кора, и по-дълбоките подземни слоеве. Някога, през първите хилядолетия от развитието си, хората намирали идеята за достигане на близките до ядрото слоеве, отвъд земната мантия, за лудост, присъща единствено на научната фантастика с нейните разкази за динозаври и изгубени култури.

Но лека-полека фантастиката започна да се превръща в наука. Намерени бяха останки от градове. Но не човешки градове, а такива, чиито размери засенчваха написаното през епохата на класицизма, в които беше възможно да си представиш демона Тифон погребан в кратер, или пък  човек, борещ се с цял легион титани. Геоложките проучвания разкриха, че тези галерии се намират на такава дълбочина, че човек трябва да се върне назад във времето, когато Земята не е била Земя, а нажежено кълбо, обсипано с вечни вулкани и смъртоносни метеоритни дъждове, без атмосфера и вода. Пустош, която, колкото и невероятно да беше това за Кнесер и екипа му, къташе в пазвата си живот.

Не „първични супи” и „геномни бульони”, а интелигентен, активен живот. Човекът никога не е усетил присъствието й, защото цивилизацията била скрита дълбоко, по-дълбоко отколкото изобщо се е допускало, че могат да се простират слоевете на земната кора. В началото Кнесер отрече очевидното. Тук нямаше логика, ни най-малка вероятност, просто бяха сгрешили изчисленията и в действителност не се намираха чак толкова близо до ядрото, това бяха само останки от немислимо издръжливи хора, само едно доказателство, че човешките същества наистина могат да се приспособят и към най-неблагоприятната среда.

Трябваше да види надписите по стените, за да се убеди в противното.

Никога, наистина никога не беше виждал нещо поне отчасти подобно на това.  Нито пък познаваше земен език с подобен синтаксис, а за устройството му и дума не можеше да става. Хипотезата за извънземната култура започна да придобива форма. Дълбочѝните бяха представени пред света именно като извънземна раса. Но Кнесер не ги смяташе за извънземни, а напротив, според него те бяха  не по-малко земни жители от нас. А може би имаха по-голямо право от нас да се определят като такива. При все това, получиха името Дълбочѝни, обитатели на  земните дълбини.

Тогава започна проучването на Кнесер. Търсенето на изгубени Атлантиди, на канонически Акрополи и на един от най-изумителните периоди от човешката история. Дълбочѝните бяха интелигентни, вероятно много по-интелигентни от хората. Всяко следващо откритие изваждаше наяве разрушена технология, разрушена, но все пак технология, и медицината, биологията и изобщо всички науки се обогатиха с малките на пръв поглед остатъци от онова, което вероятно е било империя, разцъфнала сред хаоса.

Ето как Сèрадим се запозна с Кнесер. Като учен, той не закъсня да сподели желанието на Кнесер да намери още доказателства за съществуването на дълбочѝните. Записа се в експедицията до ядрото на планетата, заедно с екип експерти от целия свят. Симбиозата между изкуствата и науките на дълбочѝните беше забележителна, представата им за свръхестественото беше напълно съвместима с науката, за тях не съществуваха нито сухотата на познанието, нито ирационалността на суеверията. Всичко това обаче бе известно само на Кнесер, единствения археолог, способен да разчете надписите на тази цивилизация, която заради суровите условия на средата не можела да създаде книги.

Сега вече беше близо. Знаеше, че е на път да успее. Резултатите от изчисленията на Сèрадим бяха ясни. Засичаше излъчване на стройна енергия, някаква ритмична активност там долу. Дълбочѝните не бяха куп безсмислени руини. В дълбините се криеше нещо. Някаква машина все още функционираше.

Останалите участници в проучването естествено не взеха Кнесер на сериозно. Какво ли разбира от машини той, който е открил най-голямата находка на своето време по чиста случайност. Други пък му вярваха, аргументираха се с това, че и пеницилинът е бил изнамерен случайно, но не смееха да  заявят открито мнението си пред шефовете на изкопните работи. Така че те двамата се отделиха от останалата част на групата и продължиха самостоятелно, водени единствено от уредите на Сèрадим.

— Тук надписите са по-модерни — каза Кнесер, след като обстойно огледа гладките и с остри ръбове стени. — Намираме се буквално на върха на цивилизацията им.

— Какво пише? — попита нервно Сèрадим, като посочи стените със светлинния лъч. Чувстваше се като осквернител на египетски гробници.

— Приравнено към нашия синтаксис, пише горе-долу следното: „Този е Пътят на пътищата. Сега Времето е в твоите ръце”.

— Странни думи за толкова напреднала раса. Мислех, че нямат религии.

— Наистина нямат — отбеляза Кнесер. — Тяхната смесица от изкуство и наука е така хомогенна, че и Платон би завидял на философския  плам, с който разглеждат научните проблеми.

— Насам надписите стават повече — каза Сèрадим разпалено, мислейки за думите на Кнесер и разбирайки донякъде дълбочѝните.

— Ето че стигнахме, приятелю — каза Кнесер ентусиазирано. — Ако не беше така, нямаше да открием този надпис, това предупреждение. И виж — той насочи атомния факел към безкрайно високите стени. — Всички тези съобщения… Досега не бях виждал такава тържественост в писанията на дълбочѝните. Ако не се съмнявах доколко терминът е правилен, бих казал, че се приближаваме към храм или най-малкото към тяхно свещено място. Какво ли е това, което смятат за толкова важно, което е устояло на процесите на земното формиране?

— Не съм сигурен, че искам да знам — каза Сèрадим, лъжейки сам себе си.

Поеха много бавно по коридора, като пристъпваха с благоговение, сякаш бяха на път да открият извора на вечната младост, сякаш знаеха, че никога няма да пожелаят да се върнат. Кнесер опита да се свърже с базовия лагер. Оказа се безполезно. Той извади дълбокомера, но установи, че стрелката се е счупила още преди часове.

Най-сетне видяха светлина в края на тунела, толкова ярка, че те пестеливо загасиха атомните факли и извадиха защитните си очила. Сèрадим си спомни, че не е ползвал очилата, откакто синтезира квазар в лабораторията си.

В края на коридора се озоваха пред арка, висока колкото осем души. Те пристъпиха занемели от страхопочитание. Щом прекрачиха, уредите на Сèрадим доловиха промяна в честотата на вълните. Очилата вече не бяха достатъчна защита срещу ярката светлина, така че им се наложи да продължат почти слепешката.

— Задействали сме нещо — каза Сèрадим, докато анализираше измененията.

— Да не би да е капан? — попита Кнесер. Досега не му се беше случвало да попадне в такъв.

— Не, по-скоро изглежда, че нашето присъствие е активирало някакви предварително зададени команди.

Блясъкът намаля дотолкова, че можаха да различат огромно съоръжение в дъното на помещението. На пръв поглед Сèрадим, специалист в областта на технологията на дълбочѝните, не успя да установи какво е то, нито какво е предназначението му, но прецени, че е по-модерно от всичко, което е виждал досега със собствените си очи или в трудовете на колеги.

— Мисля, че машината пред нас е шедьовърът на дълбочинската култура — заяви Кнесер тържествено.

— В такъв случай ще е по-добре да побързаме с разгадаването й, тъй като уредите ми сочат, че тя се руши.

Кнесер се приближи до основата на колосалния обект в търсене на надписи, които да преведе. Това не се оказа трудно: както той самият се увери, надписите изцяло покриваха артефакта. Много от тях изразяваха основни принципи на дълбочѝните, които той вече познаваше, имаше и такива, които не беше чел преди.

— Каквато и да е тази машинария, те са се прекланяли пред нея — каза той гласно. Сиянието намаляваше все повече, макар и все още да не се нуждаеха от атомните факли.

— Какво се казва в надписите? — попита Сèрадим.

—Това са просто пословици, но не се от най-често срещаните, а още по-малко –  всички заедно.

— Потърси Върховните инструкции.

— Кое?

— В някои надписи се споменават Върховните инструкции, три елементарни фрази, които подсказват как функционират по-сложните машини, нещо като подсказки.

— Откъде знаеш това?

— Наскоро излезе статия на моя колега Голдман. Помниш ли го? Запознах ви преди време на една конференция.

— Трябва да предположа, че така и не е била намерена машината, за която се отнасят тези фрази.

— Правилно предполагаш.

Кнесер продължи да търси, докато не спря до един участък, който се отличаваше от останалите.

— Напомни ми да поканя Голдман на вечеря в близките дни — каза доволен той.

— Намери ли ги?

— Мисля, че да. Редни обозначения на дълбочѝните, обаче са от първия им период. Мисля, че тази машина е била проектирана в зората на тяхната цивилизация. Намираме се пред апарат, който за тях е бил въплъщение на всички мечти.

— А сега е изключен — каза Сèрадим, чието безпокойство растеше при вида на данните от уредите. Вече не се нуждаеха от защитните очила.

— Първата инструкция гласи: „Ако търсиш мир и спасение, посети Оста, но никога не отивай до самия й център, защото Вихърът ще те плени в капана на Вечното минало”.

— Не звучи много примамливо — каза Сèрадим.

— Втората казва: „Ако искаш да пътуваш, ще трябва да отидеш до…” Не разбирам много добре значението на тази дума, май не съм я виждал преди. Съмнявам се да има аналог на някой от нашите езици. В третата пише: „Не доближавай Границата на забравата”.

— Какво ще рече това?

— Не знам, но едно е ясно: не е стихотворение. Още по-малко като прибавим към него машината. Инструкциите споменават конкретни места. Трябва да има карта тук някъде…

— И каква полза от това? Нима земната повърхност не се е изменила?

— Щеше да се изненадаш, ако знаеше колко напреднали са дълбочѝните в областта на картографирането — каза Кнесер, докато продължаваше да търси.

— Така, ето че устройството на нашите домакини се изключи — каза Сèрадим, като направи същото с уредите си. Приближи се до машината и огледа ръбовете й. — Тук има задвижващ механизъм, Кнесер. Виждал съм го и преди на други техни конструкции.. Обикновено служи за осигури достъпа до скрит отсек на съоръжението. Този тук явно никога не е бил използван.

Кнесер се замисли за момент. Накрая заговори:

— Кого заблуждавам? Не бих могъл да устоя на изкушението и да го оставя недокоснат. Задействай го!

Сèрадим го послуша и изведнъж цяла една секция от стената, с размерите на град, започна да се плъзга. От голямата й скорост им се стори, че стената всеки момент ще ги  смаже и ще ги помете заедно с всичко в залата, но вместо това тя се трансформира в огромна карта и отново зае първоначалното си положение.

Все още беше светло, но не чак толкова, че да може да чете, затова Кнесер запали атомния си факел и подробно заразглежда току-що появилия се план.

— Това е физическа карта от последните дни на дълбочѝните — обясни той спокойно, — но не разбирам символите, нито пък линиите около тях.

— Ами това са научни обозначения — добави Сèрадим. — Силови линии.

— Сигурен ли си?

Сèрадим се поколеба за момент.

— Напълно. В много отношения научните обозначения на дълбочѝните се различават от нашите, но в този случай… като две капки вода са. До всяка линия стои число. Това е скаларно поле, Кнесер. Като изобарите в метеорологичните прогнози. Като контурните линии, показващи височината на дадена планина — Сèрадим намираше примера за подходящ.

— И какво обозначават?

Сèрадим насочи изпитателно факелът на Кнесер докато той освети мерните единици. Щом го направи, зениците му се разшириха.

— Това, приятелю мой,… е времево поле.

— Не те разбирам — полюбопитства Кнесер. Споменаването на думата „време” в комбинация с непозната машина, и то изречена от човек на науката, го плашеше повече, отколкото прочетена в някакви си тайни инструкции.

— Макар да изглежда невъзможно, тези линии свързват точки, намиращи се в един и същ времеви пояс. Чудя се… къде ли попадаме ние?

— Тук — Кнесер насочи светлината, за да покаже.

— В момента се намираме в… мисля, че е подходящо да го наречем изохрон… от втора степен, според картата. Тоест, тук времето напредва два пъти по-бързо от нормалното.

— Аз не забелязвам никаква разлика спрямо останалото време — отбеляза Кнесер.

— Ето това е тревожното в случая. Мисля, че тази схема показва каква е Земята в действителност, а реалността, която ние познаваме, представата, че времето напредва навсякъде равномерно, или поне относително равномерно, е продукт на ето тази машина.

— Тогава… значи се опитваш да кажеш, че в действителност сме възприемали времето двойно по-ускорено от нормалното…

— Кое е нормално, Кнесер? Всичко зависи от нашите мерни единици, нищо, че винаги има установени правила според които ги прилагаме. Какви бяха инструкциите?

— Една от тях гласеше, че ако човек се нуждае от… — той се замисли — мир и спасение, трябва да посети Оста.

— Бас държа, че е това — каза Сèрадим, сочейки една точка, оградена с неправилни концентрични кръгове. Кнесер погледна легендата с означенията и там наистина пишеше, че посоченият кръг е именно Оста.

— Символите съответстват на  нашите отрицателни числа. За онзи, който стои там, времето не само, че не напредва, но и тече на обратно. Така, според инструкцията,  са можели да забравят неприятните случки. Несъмнено, в центъра на тази зона обратният ход на времето е безкраен, като логаритъм от нула, като безспирна асимптота. Един Бог знае на какви физични феномени ще стане свидетел онзи, който попадне там. И само Бог знае какво се е случило с онези, които са се намирали там в момента, в който това чудо престана да функционира… — той погледна към машината.

— Центърът… онова, което инструкциите наричаха „Вихър” — добави Кнесер.

— Сега знаем защо. Втората от тях говореше за възможността за пътуване, нали така?

— Да, точно така. Изреждаше имената на местата, до които може да се пътува, същите, които имаме тук — той кимна към многобройните точки по картата. — Всички са близо до местата, където е имало големи градове на дълбочѝните.

— Велики Боже… — каза Сèрадим с едва доловим глас. — Скоростта. Скоростта, Кнесер. Тя е обратнопропорционална на времето, равна е на пътя, разделен на времето, учи се в училище. Повече време, по-малка скорост и обратно. В тези точки линиите сочат времена близки до нулата… и следователно, скорости близки до безкрайността, един вид ускорения. Мили Боже, мислехме, че са напреднали, но те са много повече от това. С тази система биха могли така да ускорят космическите си кораби, че да достигнат скорост не просто близка, а стотици, хиляди, милиони пъти по-голяма от светлинната.

— Но това е невъзможно, светлината е най-бързото нещо във вселената, нали?

— Нима не разбираш? Прекарали сме в заблуда целия си живот! Смятахме, че времето навсякъде има еднакви свойства, а се оказва, че това изобщо не е вярно.  Изучавали сме Вселената, без да знаем, че представата ни за нея е била изкривена, без да подозираме, че се намираме в изкуствено създадено времево поле, което във всяка точка е от втора степен. Били сме рибки в аквариум и не сме познавали морските вълни.

— А ние дезактивирахме машината… — помисли си Кнесер.

— Третата инструкция казваше… да не се приближаваме до Границата на забравата. Ако времето в полето, в което се намира Земята напредва плавно, без резки изменения,  то за да се стигне до Вихъра, където времето се движи назад, трябва да се мине през област, в която коефициентът на времето е равен на нула — той прокара права линия между двете зони, докато не пресече един пръстен, оцветен в червено. — Ето това е. Целият този пръстен е Границата на забравата.

— Така е, прав си — потвърди Кнесер, четейки картата. — Но защо това да е опасно?

— Място, в което времето е спряло е като… цялостна парализа на всичко, края с главно К. Смешно е да мислим за движенията, без да мислим за времето, Кнесер. Извън времето всичко изглежда красиво, статично, но същевременно е и мъртво, без капчица живот. А от подобно нещо няма как да се избяга. Не можеш да избягаш от Границата на забравата. Както… както е станало с онези, които са там в този момент.

— Значи… Дълбочѝните са си отишли и са оставили гигантската машинария да елиминира всички тези… всички аномалии, може да се е задействала и сама, веднага щом те са се озовали достатъчно далеч — разсъждаваше Кнесер. — Вероятно са се страхували, че експериментът ще се провали и са заминали по-рано.

— Кой знае? За тях времето винаги си е било такова. Подозирам, че това изкуствено времево поле е обхващало цялата Слънчева система. Разбира се, всяко нещо има и хубави и лоши страни. Сега Вселената е достъпна, можем да пътуваме из нея, което все пак е обнадеждаващо. Но сме срещнали и нови чудовища, например черните дупки, поглъщащи нашето време и крадящи душите ни.

— Все пак — изказа мисълта си Кнесер, — все пак постигнахме контрол над времето. Ако сега сме щастливи, просто трябва да отидем там, където времето тече по-бавно. Ако сме тъжни, можем да се върнем назад… или дори да избързаме напред. Ако желаеш мир и спасение… — той погледна към Оста на картата.

— Може би са имали за цел да затворят бъдещите земни обитатели… Или пък са искали хората да се радват на непроменливо време, сякаш носени от вятъра. Нещо, което дълбочѝните никога не са имали.

— В такъв случай защо са си отишли, вместо те сами да се възползват от тази идилия?

— Живееш цяла вечност по един начин и изведнъж – промяна. Макар да знаеш, че промяната е за добро, пак ти е трудно да се приспособиш.

— А с идването си ние предизвикахме именно това. Като дойдохме на това място, което изглежда далечно дори и според техните представи. Какво ще правим? Какво ще кажем?

— Какво ще кажем ли? — помисли Сèрадим, като гледаше картата. — Ами истината. Ще обясним какво сме намерили, как ще се промени пътят на човечеството. И ще ги предупредим за Границата на забравата.

— Имаш право — каза другарят му, докато прекрачваше преддверието, без да поглежда назад. — Само това можем да кажем.

Сèрадим изостана за миг, загледан в допреди малко действащата машина, заради която човечеството е живяло в лъжа, благородна или не, но все пак лъжа.

— Само времето ще реши дали онези преди нас са били богове или чудовища — каза си Сèрадим преди да излезе.

 

(На Феде)