Вътре в нас

ВЪТРЕ В НАС

Соня захапа червената ябълка и пусна телевизора. Улучи новините. Не се интересуваше от тях. Надяваше се на филм или на нещо развлекателно. Затова и слушаше с половин ухо. Слушаше и ръфаше ябълка.

„На Марс са открили наченки на разумен живот” – дочу да казва говорителката.

„Да, бе, да, разумен живот”, каза си Соня. „Тия учени съвсем психясаха. Само гледат каква муха да пуснат, за да изкярят повечко пари. Всеки знае, че на Марс няма живот. Няма и никога не е имало.”

Тя погледна часовника и изгаси телевизора. До филма имаше цели 10 минути.

…………….

Соро чакаше пред вратата на главния компютър. Тя се отваряше от време на време и от вътре излизаха забързано Мислители. Не му обръщаха внимание. Минаваха покрай него, всеки замислен над някакъв проблем.

Най-после зелената светлина светна над главата му. Той се сепна. Време беше да влиза.

В просторната зала цареше оживление. Соро се огледа. Той за пръв път идваше тук. Бяха му казали, че ще го посрещне някой, който ще го изслуша и ще вземе мерки. Ала никой не му обръщаше внимание. Соро се подвоуми, поогледа се и тръгна да излиза.

– Нямате търпение – тихо се засмя някой зад него.

Соро се обърна. Мислител в зелена роба го гледаше присмехулно.

– Мислех, че никой няма да ми обърне внимание – промълви Соро.

– Тук винаги на всичко се обръща внимание. Хайде, ела с мен!

Мислителят се обърна и тръгна. Соро се поколеба, но осанката на Мислителя сякаш го потегли след себе си. Той го отведе в малка кухина, където от тавана се спускаха две преплетени кресла и го настани в едното.

– Знам за какво си дошъл – каза загрижено Мислителят.

– Знаете ли?

– Да, знам. Сестрите ти са започнали да изчезват. А това дава неблагоприятно отражение на системата.

– Изчезват. А бяха толкова много. Аз дори не ги разпознавах. А сега… – промълви Соро.

Той наведе глава. Спомни си раздразнението, когато се блъскаше в розовите си сестри. „Каква напаст!”, мислеше си той. „И каква глъчка само!”

А сега жадуваше за веселото им гъргорене. За това да бъде спънат, бутнат, ръгнат. Вместо това все по-рядко ги срещаше и от унилите им физиономии му ставаше лошо.

– Защо  е така? Какво става? – вдигна глава Соро.

– Ясно е защо. Нападнали са ги боените.

– Какви са тези боени?

– Призрачни същества. Живеят извън системата, но  по някакъв начин успяват да влязат вътре. Има ги най-различни. Тези се хранят с телата на червените ти сестри. Отначало са малки, после стават големи. Нахални и агресивни са. Ако не им се обърне навреме внимание, могат да застрашат цялата ни система.

– И какво може да стане?

– Ще бъде унищожена. Ще бъде унищожена, преди да се  е възпроизвела. И ние с нея.

– Ужас! Нашата цивилизация ще загине?

– Не, има много други системи, населени с наши събратя- засмя се Мислителят.

– Така ли?

– О, има, има. Има хиляди, милиони, милиарди.

Соро изумено отвори очи. Не е възможно да има други системи освен тяхната.Тя беше толкова голяма и необятна.

– Не вярваш ли? – попита Мислителят.

Соро сви рамене.

– Някога виждал ли си какво е навън? – отново попита Мислителят.

– Извън нашата система? – слисано попита Соро. – Та може ли да се види това?

– Разбира се, че може. Ела!

Мислителят стана и  тръгна напред. Соро се застоя малко, но бързо го догони. Вървяха дълго по безкрайни коридори. И внезапно в края на един от тях се изправиха пред прозрачна стена. Тя се спускаше отгоре на долу, голяма и светла, разделена на две.

– Погледни! Погледни света извън нас. Той е толкова прекрасен – каза Мислителят и го побутна напред.

Соро се приближи и погледна. Гледката го омая. Това, което виждаше, беше невероятно. Синьо, зелено, червено, кафяво – всякакви цветове се смесваха като картина. Форми, каквито никога през живота си не беше виждал, правеха разни движения.

– Какво е това?- посочи ги Соро.

– Това са други системи, в които живеят наши събратя. Наричаме ги условно хора.

– И нашата ли система прилича на тях?

– И нашата.

Ръката на Мислителя докосна рамото му. Соро го погледна с невиждащи очи.

– Това значи е светът отвън нас. Вселената.

– Не, това е малка част от вселената. Това е планетата, на която живеем – Земята.

– Но как така, мислех, че нашата система е наша планета. А сега се оказва, че не е така. Оказва се, че ние сме планета на планетата така ли?

– Може да се каже, че е така – наклони глава Мислителят.

– Не разбирам – погледна го умолително Соро. – Нищо е разбирам.

Мислителят потърка челото си. Как можеше по-просто да обясни това.

– Това е така, защото… защото ние сме затворени в нашата система.

– Затворени? От кого?

– От никого. Просто така сме си я изградили. Затворена система, наречена човек, в която да можем да живеем.

– Пак не разбирам.

Мислителят започна търпеливо да обяснява.

– Преди милион години сме живеели волно и свободно на друга планета. Тя се казвала Марс. И била великолепна. Но планетата ни започнала да загива и нашите учени се замислили какво може да се направи. Открили близка планета, на която условията били подходящи за обитаване.

– И сме дошли на нея?

– Но когато първите дошли на нея скоро загинали. Хиляди невидими боени дебнели наоколо. Впивали се в нас и за кратко време ни унищожавали. И всичко изглеждало безнадеждно, когато един от учените се сетил да построи система, която щяла да устоява на боените.Това не станало изведнъж. Той правил много опити.Цели седем хилядолетия.

– Цели седем?

– Да, цели седем. Но накрая успял. Създал съвършена система, която можела да се възпроизвежда, да се усъвършенства и да се грижи за пространствата около себе си. Учените построили хиляди системи, в които сме влезли и дошли на земята. Там те ги активирали и в тях живеем и досега.

– И вечни ли са тези системи?

– Може да се каже? Нали ти казах, те могат да се възпроизвеждат. И ние преминаваме във възпроизведените системи.

Соро допря лицето си до единият прозорец.Навън бе настъпил мрак, но въпреки всичко изгряваха разни светлини.Те се движеха сякаш танцуваха. През тях преминаваше енергия. Завъртваше се и изчезваше.

– И никога няма да излезем на вън?- промълви той.

– Кой знае?- вдигна рамене Мислителят. – Ако успеем да измислим как да победим боените.

В този момент пода под тях плавно се издигна нагоре. Соро трябваше да се хване за една нишка, за да не се плъзне.

-Ах, ето я, ето я нашата планета. – Марс – радостно извика Мислителят.

Ръката му сочеше една малка точица в небето на планетата Земя извън тяхната система.

Точицата беше прекалено малка и не направи впечатление на  Соро. Той продължи да си мисли как може да излезе извън своята система.

…………..

През това време Соня гледаше Марс. Не че се интересуваше много от него, но я човъркаше мисълта, че може да има и друг живот.

„Ако имаше марсианци, какви ли биха били? Може би зелени, както ги описват. На ръст колкото нас. С големи продълговати очи. Какви ли биха били?”

А вътре в нея едно бяло кръвно телце и една нервна клетка гледаха през очите й светът и много им се искаше да излязат навън.

Оставете коментар