Бункерите на Марс

Бункерите на Марс

Една нахална марсианска муха влезе в отворената му уста и той се задави. Скочи от твърдото си легло, кашляйки, опитвайки се да извади мекото съдържание от гърлото си.

Няколко цветущи фрази, от иначе благия му речник, излязоха на бял свят и той отиде в банята, където да се освежи.

Апартаментът, в който живееше, беше доста просторен, обзаведен в крак с последните моди. Имаше три големи стаи, кухня, два килера, отделни баня и тоалетна и малък офис, в който прекарваше почти цялото си време.

Когато се върна от банята, се беше разсънил и проклинаше всички насекоми на света. Погледна часовника и видя, че е едва четири сутринта, а Гремар Иванов беше от хората, които веднъж отворили очи, не можеха повече да ги затворят.

Облече си късите панталони и жълтата риза и излезе от жилището си, в което живееше съвсем сам от има-няма тридесет години. Беше се нанесъл в него още на петнадесет, когато родителите му забогатяха и се оттеглиха на курортните бункери на Луната – предпочитано място както за живеене, така и за релаксиране, защото законите за моногамията и зачитането на личното пространство не бяха на почит.

Гремар се качи в асансьора, където една млада двойка се натискаше. Възпитаният човек, какъвто беше Иванов, винаги се обръщаше на противоположна посока и се правеше, че нищо не забелязва. Добре че кръчмата, в която се бе запътил, се намираше едва три етажа надолу.

Той излезе бързо и въздъхна облекчен, оставяйки младите да се забавляват.

В заведението „Почерпени другари” въобще не личеше, че е четири сутринта. Имаше повече хора от когато и да било. Всеки от посетителите бе придърпал по един механичен диспенсер и смучеше алкохолна напитка или наркотична пушилка от тънък маркуч. Иванов бе чувал, че някога в миналото всички поръчки се осъществявали от живи хора, наричани сервитьори. Стана му смешно и чудно едновременно. Та то трябваше да има поне петдесет човека персонал, за да се задоволят нуждите на клиентите, а и на всеки изконсумиран артикул да му се прави сметка, да се събират пари и да се изчиства амбалажа. Само при мисълта за това му се зави свят. Учените си бяха свършили работата, измисляйки механичните диспенсери, които вършеха всичко това без да искат заплата или да се оплакват, че краката им са надути.

Високият близо два метра Гремар се разположи на един стол на бара и зачете менюто. Не че не го знаеше наизуст, но просто се моткаше с цел да убие времето. Нямаше много работа напоследък, даже никак нямаше. На няколко пъти се обажда на родителите си, които блажено почиваха (дано да е завинаги!!!) на Луната, за да им поиска заем. Те не му отказаха, макар Иванов да знаеше, че го правеха единствено, защото имаха толкова много пари, че някаква дребна сума бе за тях като бакшиш на еротична компаньонка.

Избра си марсианска ракия с вкус на лимон и веднага до него се приближи тумбестата фигура на механичния диспенсер. Гремар откачи маркуча и засмука течността, която приятно запари вътрешностите му. Преди да отпие за втори път, някой положи дебела длан на рамото му.

„Ох, да му се не види! Още не съм седнал и ще става тарпаната” – каза си той наум, свикнал на подобно отношение от хилядите си други посещения в кръчмата „Почерпени другари”.

Обърна се светкавично, готов за атака, но вместо да вкара един прав ляв на натрапника, той се спря и не можа да повярва на очите си. Пред него стоеше Марко Ма`Перейра, шефът на полицейски участък „Бункер-Марс Звено 1”, издигащ се около два метра и десет сантиметра от пода, с боядисана черна коса, сресана на една страна, голям месест нос и зачервени очи. Полицаят беше истинско страшилище за престъпниците. Макар да не му вървеше в любовта (зад гърба си вече имаше осем неуспешни брака), Ма`Перейра беше истински хищник в службата. Водеше разследванията начело на подчинените си, събираше улики ден и нощ, заставаше първи на фронтовата линия, готов да поеме куршум, само и само да предпази хората си.

Гремар харесваше Марко. Дали заради несполуките на двамата в любовта, дали защото изглеждаха по сходен начин, макар първият да бе дълъг, но сух, а вторият малко по-масивен, дали заради интереса им към научната фантастика от земни автори от края на двадесети век, той не знаеше. Но чувствата им бяха взаимни. Ма`Перейра нерядко даваше по някой случай на Иванов, за да може последният да припечели сносен  хонорар.

– Добър вечер, господин полицейски началник – поздрави очилатият мъж, работещ на свободна практика.

– По-правилно е да кажем добро утро, господин частен детектив – ухили му се Марко и се разположи на стола до него.

– Май ви мъчи безсъние, драги?

Шефът на полицейски участък „Бункер-Марс Звено 1” поклати глава.

– Идвам направо от мястото на събитията. Цяла вечер не съм мигвал.

– Ти въобще помниш ли кога за последно спа? – попита го Гремар.

– Май беше на откриването на статуята на Безимения откривател – почеса артистично брадичка блюстителят на реда.

– Какво търсиш тук? Доколкото си спомням подобна дупка не е по вкусовите ти предпочитания.

– Всъщност, ако трябва да бъда честен, ти ми трябваш.

– Аз!? – изкриви конската си мутра Гремар и големите му очила с рогови рамки за малко щяха да се изплъзнат от порестия му нос.

– Да! Точно ти.

– Да не съм сгазил марсианския лук?

Марко поклати глава.

– Прекалил съм с червените понички и не са останали за служителите ти?

Нов негативен отговор.

Гремар свали очилата си и разтърка очи.

– Пак ще се жениш и ти трябва кум?

– Стига! – изхълца полицейският началник. – Не мога повече да ти слушам глупостите. Имаме проблем. Сериозен при това.

– Виж какво, ако имаш разстроен стомах, не си на правилното място. Потърси си друга тоалетна. Знам, че живея наблизо, но последния път, когато идва у нас, после три месеца не можех да ползвам помещението.

– Оффф!!!

Ма`Перейра си придърпа един диспенсер с плодова есенция и засмука съдържанието му. Всяка глътка щеше да бъде с аромат на различен плод.

– Познаваш ли лорд Дънкан О`Райли?

– Че иска ли питане! Нали благодарение на неговата фирма за запознанства „Да изберем марсианската си половина” намерих пет от седемте си жени.

– Все още те водя с една – подигравателно му се ухили Марко.

– Въпрос на време е да те мина – закани му се Гремар.

Малко по малко кръчмата „Почерпени другари” бе започнала да се изпразва. Естествено, причината за това беше присъствието на полицейския началник, който деветдесет процента от клиентите или познаваха лично, или бяха чували доста неща за него. Така че предпочетоха тихо и кротко да се оттеглят на някое място, което не е окупирано от ченгета.

– Гремар, ти си умно момче.

Иванов преглътна факта, че отдавна не бе момче, колкото и да му се искаше да е така.

Ма`Перейра продължи:

– Знаеш ли историята на марсианското общество?

Гремар кимна.

– Тогава си наясно с програмата „Марс Експлорейшън Ровър” на земната агенция за космически изследвания „НАСА”.

– Аха.

– Годината е била 2022 по Григорианския календар, когато всъдеходът „Спирит” открива първият от десетте бункера на Червената планета.

– Така е, и моята информация е същата.

– После идват първите заселници от Земята и окупират всичко наоколо, преорганизирайки го по свой образ и подобие.

– Няма нищо лошо в това.

– Така е – съгласи се полицейският началник. – Ако не го бяха направили, нас нямаше да ни има сега.

– После откриха и бункерите на Луната и ги превърнаха в един модерен бардак.

Този път Марко Ма`Перейра кимна.

– Но ние, марсианците, поне можем да се похвалим, че правим усилия да опитомим планетата: хидропоника, сондиране на водните площи, тераформиране, преработване на почвата и обогатяването й с натурални продукти, и така нататък и така нататък – констатира той.

Гремар изхъмка одобрително.

– Но винаги съм се чудел кой е построил тези бункери и още повече ме е глождело, защо след като го е направил, се е пръждосал?

Иванов вдигна рамене.

– Не ми пука, Марко. Радвам се, че някой е направил нещо стойностно, а кой е той – няма особено значение. Би имало, ако се върнеше да си го иска обратно.

Гремар запали цигара с пясъчен тютюн, отглеждан в плантациите на последните нива на бункерите.

– Чакай, че се отвлякохме от основния проблем. Спомена за лорд Дънкан О`Райли. Продължи нататък.

Ма`Перейра сякаш беше забравил за какво е дошъл. Темата за произхода на бункерите на Марс винаги му бе била слабо място.

– А, да! – измуча той. – Значи, виж за какво става въпрос…

Полицейският началник заразказва. Това, което Гремар чу, беше най-голямата простотия на червения свят. Той се захили и се хвана за корема.

Марко го изгледа странно:

– Защо се смееш?

– Този виц не го бях чувал.

– Ама това не е шега, човече! Това е самата истина.

– Ти пък!

– Аз пък.

– Не може да бъде!

– Може.

– Води ме при лорда тогава. Искам да му задам няколко въпроса.

– Чакай, първо трябва да попълниш документите за назначението – извика след забързания Гремар Марко.

– Прати ги на секретарката ми.

– Ама ти нямаш такава.

– Аз и кабелна нямам, но това не ми пречи да гледам новинарския блок „Марсиански хроники”.

Двамата мъже се насочиха към дома на лорд Дънкан О`Райли. Иванов благодареше на бога на планетата Хайнлайнред за това, че покоите на известната личност се намираха в Бункер-Марс 1. Ако беше в някой от останалите девет прикрития, трябваше да се качват на марсоход, а това означаваше десет дена път с камили и натъртен задник.

Създателят на една от най-проспериращите фирми за запознанства „Намери своята марсианска половина” се беше опънал в огромен фотьойл от бяла кожа и пушеше пура от пясъчен тютюн. Беше мъж на около седемдесет, с добре поддържано катинарче на лицето и още по-добре заформено шкембе. Тънките му крака се подаваха от светлосиния халат, в който беше облечен. Като че ли очакваше посетителите си, защото на масата пред него имаше бутилка ма`джин и две празни чаши.

Домакинът покани гостите си да седнат и ги попита дали може да им предложи нещо за хапване. Въпреки че Гремар умираше от глад, отговори, че е сит като попско чадо на Червена душница.

Без да губят повече ценно време, мъжете се заеха да разплитат мистерията, съпътстваща тежките престъпления (според лорд Дънкан О`Райли), които бяха смехотворни за Иванов.

– Чакайте малко! – вдигна пръст детективът на свободна практика. – Не разбрах защо е толкова важно това. Та тук дори няма престъпление.

– О, Хайнлайнред!!! – вдигна ръце към тавана на своята огромна дневна лордът. – Не разбирате ли, господин Иванов? Та това е посегателство върху свещена собственост.

Не разбираше. Но това не му пречеше да се прави на чук.

– А и ако ми помогнете да намерим извършителя на това земно дело ще ви платя триста златни редиша.

Гремар не успя да потисне изблика си на радост и подсвирна. За толкова пари можеше да отиде до Земята, да си купи така желаната машина за производство на газирани напитки (ох, как само му се пиеше бира) и да започне бизнес тук, в бункерите на Марс. Ако работата потръгнеше, щеше да прави експорт и за другите девет обекта. Това означаваше река от пари… каква ти река, направо океан.

– Казвате, че някой е убил три от роботите ви, така ли? – попита Гремар.

О`Райли поклати артистично глава:

– Те не бяха просто роботи. Те бяха свещени машини, останали от първите ни дни на Марс. Моите прадеди, едни от първите преселници на планетата, са ги довели тук и са ги поддържали всичките тези столетия. Роботите са се предавали от баща на син и досега. Получих своите, когато станах на петнадесет и бях готов да поема тази отговорност. Един ден се надявах и моите наследници да се грижат за тях.

„Ама че образи!” – измрънка си наум Иванов.

– А защо не ги поправите? – попита той.

Лорд Дънкан отново вдигна ръце към тавана:

– О, не! Светотатство! Не могат да се възстановят. Чиповете им са повредени. Този, който ги е убил, е стрелял в главите им. Бил е професионалист. Знаел е какво върши.

– Кога е станало последното убийство? – попита Гремар, макар да знаеше, че е било съвсем скоро, защото Марко Ма`Перейра му спомена, че идва от местопрестъплението. Ако не можеше да си направи едно логическо заключение, какъв детектив щеше да е!

– Тази нощ, около един, открих последния си робот проснат на пода в кухнята. – Видната личност се разплака, а на Иванов му стана смешно, но успя да потисне усмивката си. Щеше да е неуважение към това дърто Хахо. – Извергът, който го е направил, не се е посвенил да влезе в дома ми и да му види сметката.

Гремар се потърка по брадата, създавайки впечатлението, че размишлява. Всъщност някаква пъпка доста го сърбеше, но не можеше да даде воля на ноктите си, да отстранят проблема, защото щеше да изглежда некултурно.

– Каква охранителна система използвате, лорд О`Райли?

Стоялият безмълвен до момента полицейски началник се намеси:

– „Анти-терорист 52” – последна дума на съвременната…

– Знам всичките й параметри – прекъсна го частният детектив. – Това ми говори, че няма как проблемът да идва отвън. Тук става въпрос за затворен кръг.

– Моля?! – опули се видната личност.

– Няма как да влезе убиец в бункера ви, господине. Охранителната ви система е последна дума на техниката и би засякла всеки, който прекрачи рамките на дома ви – независимо дали е жив човек или механичен уред. Колко човека и робота работят при вас?

О`Райли се замисли:

– Хора нямам, имението ми се поддържа от машини. Ако не смятам по-дребните от тях и вече унищожените, а само тези, които са с хуманоиден вид и разум, бройката им е точно пет.

– Някой напускал ли е…

В този момент се чу едно голямо ТУПППП от съседно помещение и тримата мъже скочиха на крака.

– Какво беше това? – попита Марко Ма`Перейра.

– Май някой се строполи в другата стая – констатира Гремар и нареди: – Лорд О`Райли, водете ни.

Видният собственик на фирмата за запознанства „Намери своята марсианска половина” се затътри мудно до съседното помещение. Отвори вратата и там на мекия килим лежеше тялото на робота. Той беше целия черен, определено нов модел, а не от онези, които бяха морално ценни за домакина.

Лордът приклекна и едва си поемаше дъх:

– Убиецът продължава да сее разруха в дома ми! – каза разярено той. – Моля ви, господин Иванов, господин Ма`Перейра, намерете негодника и го заловете. Не мога да си позволя да изгубя още роботи. Това ще ме съсипе.

Гремар отново зачеса пъпката на брадата си:

– Не мисля, че това ще ви засегне финансово, те са доста евтини последно време. Даже май в Марсленд ги дават на промоция от първи октомври. Купуваш три и ти дават още два в пакет.

Преди да успеят да му противоречат се чу още едно ТУП и още едно ТУП и така докато всичките останали роботи на Дънкан не се строполиха на пода и не прекратиха своето механично съществуване.

Видният представител на елита на Марс се разрида силно и не можеше да повярва, че това се е случило точно на него. Той започна да отправя молитви към бога Хайнлайнред и да го пита какво бе сторил в живота си, че бе заслужил подобно отношение.

Гремар започна да оглежда металните скелети на жертвите. Смъртта им, ако прекратяването на функциите им можеше да се нарече с подобно определение, бе настъпила по идентичен начин за всички – с изстрел в дясното слепоочие. Той помисли малко, напрегна се, пак помисли. Да, в ума му започнаха да се избистрят някои отговори на въпросите му. Наистина логиката му щеше да даде резултати.

– Май намерих причината за смъртта на старите роботи, но какво е убило новия? – той отиде до мястото, където лежеше черния хуманоид. Същата дупка в металната глава като на останалите тенекии. Убиецът, ако беше само един, действаше с прецизна точност.

– Какво те е убило теб, приятелю?

Всъщност, да!

Отговорите бяха налице.

Но какъв беше мотивът? Винаги имаше мотив, па макар и понякога несъществен.

Какво можеше да накара някой да убие осем робота? Или…

– Лорд Дънкан, Марко, елате, моля, при мен.

Когато мъжете пристигнаха, Гремар им нареди:

– Искам да съберем всичките роботи на едно място.

Ма`Перейра се опули:

– Ами оставените следи? Уликите?

– Не се безпокойте – увери го Иванов, –  всичко вече ми е ясно като червен ден. – Обърна се към домакина: – Лорд О`Райли, другите три робота къде са?

Мъжът в белия халат посочи към килера.

– Хайде да извадим и тях!

След около петнадесет минути упорит труд, на пода в дневната на лорда имаше четири робота от първите модели, които за Дънкан бяха едва ли не свещени и четири робота от новите серии, които собственика на имота използваше за домакинство. Най-старите бяха в светлосив цвят, с груби форми и едва наподобяващи човешките очертания. Захранването им беше анахронизъм и черпеха енергията от сокетите доста бавно, защото нямаха токови ускорители. Следващите три жертви бяха сравнително по-нови – „Металпласт 2298” – май това беше серията им, а последният, черният, си беше направо последна дума на техниката.

– Какво правим сега? – попита О`Райли, обръщайки се към полицейския началник.

– Последен оглед – обясни му на ушенце Ма`Перейра. – Господин Иванов е професионалист. Той не иска да пропусне ни един детайл.

След още десетина минути на размишления, гледане и чесане на пъпката на брадата си, Гремар извика триумфално:

– Готов съм със заключенията си.

Шефът на полицейския участък бутна с лакът О`Райли и ухилен му каза:

– Казах ли ти, че ще реши случая за норматив.

Лордът се ухили на свой ред и заклати одобрително глава.

– Слушаме ви, господин Иванов – прикани домакинът. – Кой е убиецът?

– Всъщност, уважаеми, причинителите на смъртта са точно седем.

– Седем?!? – опули се лордът.

– Седем?!? – опули се и полицейският началник.

– Седем – натърти Гремар. – И само един от тях е истински убиец.

Мъжете зяпнаха. Словосъчетанията, които избълваха на марсианската си реч, бяха непреводими.

– Не знам дали ви е известно, лорд О`Райли, но едно време първите роботи са били правени не само за домакинска работа, но и за защита. Все пак никой не е знаел, какво ще ни предложат непознатите планети. А човекът е имал нужда от упора и стабилен гръб. – Иванов вдигна ръката на един от старите механични хуманоиди. – Виждате ли този показалец?

Мъжете отговориха положително.

– Това, господа, е пистолет. Съвсем елементарен, старовремски пистолет. Има ги в учебниците по история и в базата данни Интермарс, ако не знаете какво означава. Особено полезни ще ви бъдат някои илюстрации.

– Ще проверим – съгласи се Дънкан. – Продължавайте.

Гремар натисна някакъв бутон, намиращ се на дланта на машината и едно капаче се отвори.

– Ето това са куршумите, с които това устройство действа. Определена функция задейства механизма и патронът се изстрелва от показалеца, след което предпазителят се пуска и дулото се затваря със специална пластина. Има обезшумители, които да прикриват издавания при възпламеняването звук.

Мъжете гледаха невярващо и се впечатляваха от енциклопедичните знания на частния детектив.

– Имате предвид, че този робот е убил останалите? – попита полицейският началник.

– Но нали казахте, че убийците са седем? – логически изведе заключението си лордът.

Гремар вдигна пръст:

– Казах, че убиецът е само един, а причинителите на смъртта са седем. Но ще стигнем и до там, имайте още малко търпение.

Мъжете се извиниха за наглостта и дързостта си и загледаха като опиянени движенията на този гениален човек, способен да разреши всеки един случай за миг.

Иванов посочи към един от трите сравнително нови робота:

– Макар да не бе оповестено официално, производителите на „Металпласт 2298” заложиха скрити оръжия в машините си. Принципът им на работа е подобен с този на по-старите модели, но разликата е, че те функционират с високотоплинна монохроматична кохерентна насочена светлина или казано с прости думи – лазер.

– Откъде знаете толкова много за роботите? – попита лорд О`Райли.

– Една от бившите ми съпруги работеше в “Металпласт Корпорейшън”.

– Но какъв е бил замисълът на това действие, на това инсталиране на оръжие в механичните създания? – попита Марко Ма`Перейра.

– Ще ти отговоря. Колкото и странно да звучи, всеки производител си прави някакви скрити уловки, за да може при евентуален конфликт да задейства машините си и да вземе надмощие над враговете.

Лордът изхълца от изненада, а полицейският началник си записа в дневника да предвиди проверка на бункерите за производство на роботи.

– Така, ето ги седемте причинителя на смърт.

Настъпи момента на голямото разкритие.

– Тези седем робота са се самоубили.

– Какво, какво?!? – закрещяха двамата мъже.

– Да – потвърди им Гремар. – Самоубийство, господа, няма спор.

– Не може да бъде, не може да бъде!!! – развикаха се домакинът и другият гост.

– Може – натърти Иванов.

– Ами той – посочи с пръст Ма`Перейра. – Той от какво е умрял?

Гремар отговори:

– Бил е убит от един от останалите седем – затова, както казах, убиецът е само един. Но липсва мотив, макар да се надявам да го открием в камерата в главата на Черния.

– Моля, моля?!? – закрещяха отново двамата мъже. – Каква камера?

– Записващо устройство – обясни им частният детектив. – Чипът със записите от последните 1000 часа се намира в левия крак на машината. Отново закачка на производителите.

Двамата се нахвърлиха над черния скелет. Дърпаха, кълчеха, ритаха и блъскаха с юмруци, но Гремар ги разбута и изкриви палеца на мъртвия тенекиен нещастник. От него падна голям колкото нокът хард-диск, на който се съдържаше нужната информация.

– Къде е изображателят ви? – попита Иванов и лорд О`Райли го поведе към далечния ъгъл на дневната.

Само след миг вече наблюдаваха последните десетина минути от живота (функционирането) на Черния. Пред него стоеше един от сравнително новите роботи – бежов хуманоид с висока осанка и закръглени очертания (който в момента беше в купчината с другите мъртви ламарини).

– Не мога повече така! – жалваше се жертвата. – Искам да прекратя нерадостното си съществуване. Трябва да престане всичко това. Само ти можеш да ми помогнеш, Ем-Ти 23. Моля те, накарай болката ми да изчезне!

Тримата мъже се опулиха пред огромното платно, служещо за екран, но догледаха и остатъка от импровизираното филмче.

– Дръпни спусъка, хайде! Нека си останем с добро. А и мен като ме няма,  ти имаш по-големи шансове за постигане на делото. Моля те…

Черния не успя да довърши, защото Бежовия вдигна показалец и изстреля пронизващ лъч към металното му слепоочие и картината прекъсна.

– После дойдохме ние – обобщи Марко Ма`Перейра.

– Странно! – обади се лорд О`Райли. – За какво говори той – имаше предвид робота. – Не можел повече така, изпитвал силна болка, оттеглял се от играта? Какво става в къщата ми, по дяволите!?

Гремар се почеса по темето:

– Напълно ли сте сигурен, че никой не е идвал или излизал, откакто се обадихте на полицията?

– Да – отговори лордът. – Мога да заложа честта си на това.

– Хм… – Иванов се замисли. – Така. Всичко вече е ясно – седем самоубийци, един от които и убиец, и една жертва на убийство – той посочи към Черния. – Но какъв е мотивът за всичко това? Защо са го направили?

– Лорд О`Райли, как се държахте със своите роботи? – попита началникът на полицейски участък „Бункер-Марс Звено 1”.

Домакинът като че не повярва на въпроса:

– Ами как как? Като с роботи.

– Да, ама викахте ли им много, обиждахте ли ги? Знаете, че някои от тях могат да бъдат много чувствителни.

– А, бе, човек, вие луд ли сте!!!

– Чакайте малко! – сепна ги Гремар и двамата обърнаха погледите си към него. – Можем да започнем разследването си от хилядата часа запис на този малък чип, който взехме от Черния. Може би там се крие причината за тази странна анихилация.

– Аз ще пусна холограмата, да видя дали по новините не съобщават за подобни случаи.

– Пусни „Марсиански хроники” – посъветва Дънкан, – там са най-добрите журналисти.

Тримата мъже се повъртяха още малко в дневната, търсейки някакви допълнителни улики, които да им дадат насока за мотива, причинил смъртта на осем робота.

Марко Ма`Перейра изключи холограмата, не се говореше за подобни случаи по новините.

Лорд О`Райли не се сещаше за причина, която да бъде в основата на масовото машинно самоубийство.

Тримата седнаха около масата, сипаха си по една голяма чаша ма`джин и потънаха в размисли.

След минути вратата се отвори и в дневната влезе тънка фигура.

– Здравей, Кони – поздрави новодошлата лорд О`Райли и се върна към питието си.

– Дънкан! – подскочи Гремар, виждайки посетителката. – Дънкан, ето ти го мотива! Ето ти го мотива!

Мъжът изхвърча от дневната, викайки и скачайки от радост, че е открил своя „мотив”.

Началникът на полицията каза:

– Голям гений е, но на моменти се държи странно. Не му обръщай внимание.

– Май се сети за причината на нещастията ми, но защо не я сподели с нас, а избяга навън?

Ма`Перейра вдигна раменете си и отпи от алкохола.

– Отивам да го догоня. – Шефът на полицията стана и излезе от жилището.

Лорд Дънкан О`Райли се загледа в апетитната осанка на Кони:

– Само ти ми остана, момиче, само ти – изрече мило той и запуши ароматната си пура.

Кони 46 беше робот от клас интимен събеседник. Такива модели можеха да си позволят само най-богатите и видни личности, живеещи в бункерите на Марс. Машината свали тънкото палто, което закриваше прелестните й форми и седна в скута на господаря си.

„О, Хайнлайнред, колко е хубаво това произведение на изкуството!” – каза си наум мъжът. – „Толкова хубаво, че би накарало дори и робот…”

Той не довърши мисълта си, защото май беше намерил отговора на несгодите си.

p p

Оставете коментар