Букет от звезди за последното утро

Букет от звезди за последното утро

Още не бяха пуснали меките светлини, обозначаващи шест часа сутринта, а Мария вече беше навлякла скафандъра си и подскачаше радостно на път за близкото езерце. Дори и в червеникавия здрач на вселената, където малко биха се ориентирали, краката й знаеха пътя наизуст и я носеха бързо-бързо натам.

Някои от останалите планети от Слънчевата Система се виждаха над хоризонта – Венера влачеше изморено отровните си, но толкова красиви газове; някъде от другата страна Червеното око се събуждаше (не че беше спало досега) и бавно започваше вечния си бунт; а някъде по средата висеше изтисканата като портокал отломка на Първия Човешки дом.

Погледна монтирания към дрехите си часовник и пресметна, че до няколко минути и Фобос щеше да се появи. И така и стана. Сънливата й усмивка се разшири още повече.

Усещаше, че днес ще бъде добър ден за лов на звезди.

Всичко беше изчислено. Денят беше двадесет и петият след началото на новата година (не че знаеше как точно разбират кога идва време за новата година; всъщност и ‘година’ не разбираше много-много какво значи). Езерцето беше обърнато по един точно определен ъгъл, чиято стойност забрави веднага след като я измериха, спрямо еди-какво си, което беше най-благоприятно за появата на джуджетата. А и пълният Фобос я посрещаше: носи късмет. Беше въоръжена с нетърпение и голям буркан от нечупливо стъкло.

Децата от нейното село от край време имаха малката традиция да ловят звездите, които падат на Втория Човешки дом, да ги държат в буркани, да се фукат с тях, да ги използват за валута в някакви си техни игри и като цяло да си играят с тях. От друга страна Мария беше разбрала по случайност, че, ако събереш много червени джуджета на едно място, те не само ще те топлят през цялата нощо, но и ще ти светят по един особен, прекрасен начин. Подобно би било действието на няколко гиганта, даже биха дали повече светлина, но за съжаление енергията им се изразходваше изключително бързо и никога не стигаше за една нощ. Пък и гиганти най-лесно се ловяха и не представляваха предизвикателство.

Но днес щеше да се изправи пред едно наистина трудно предизвикателство. Да намери бяло джудже.

Краката й най-после я отведоха до ловното й поле.

То беше едно от новите, изкуствените езера, които хората направиха веднага след първата крачка, която направиха на тази планета. Обаче, за разлика от останалите, това беше направено със вода от най-високия връх на Първия Човешки дом (чичо й казваше, че се казва Еверест, ама тя по принцип си беше научена да има едно наум за всичко, което той й споделяше, пък и добрите учени не го потвърждаваха), стопена и преработена и смесена с местните води. Но дори и тогава течността си оставаше по-бистра и чиста даже от дестилираната вода, която препоръчваха да се пие.

През деня беше пълно със разни възрастни хора, които идваха насам, за да си спомнят за времето, преди да дойдат тук, и да се жалват за това-онова. Сутрин обаче…

Сутрин беше като приказките, които майка й отказваше да чете.

Повърхността на езерото беше леко набраздена от слабия повей на вятъра и все пак дъното му се виждаше. Малки, ръждиви скали се надвесваха над него; понякога се отронваше по някое камъче, падаше във водата и заприличваше на самотно червено корабче.  Самото езерце приличаше на сапфир, метнат по погрешка в стрити керемиди.

И точно там, точно на нивото на водата, Мария ги забеляза и се ухили отново.

Приличаха на светулките, за които беше чувала толкова често от старите. Бяха десетки, кой знае, даже хиляди.

Звездите.

Приближи се и усети как я наобикалят. Червено, синьо, жълто… всякакви цветове имаше. В един момент се оказа заобиколена от ореол миниатюрни, блещукащи светлини, които хем бяха привлечени, хем се страняха от нея. Все пак никой не обича да бъде улавян и затварян в някакъв смърдящ буркан от туршия.

Тя се засмя и усети как всички звезди затрепкаха в синхрон с механичните трептения на гласа й. Засмя се отново, за да ги разсее, отвинти буркана и се зае с работата.

Както ловуването на животни винаги е било различно за всеки вид дивеч преди време, така и сега си имаше по една специална стратегия за всеки вид звезда.

Гигантите се хващаха относително лесно, понеже бяха по-тромави, по-големи и по-забележими. Не представляваха никакво усилие за нейната пъргавина и сила. Проблемът бяха джуджетата – тъй като светеха по-слабо и бяха по-малки, се откриваха много по-трудно. А дори и да се намереха такива, малката маса им позволяваше да се мърдат доста бързо. Червените джуджета бяха сравнително често срещани, но пък за сметка на това белите и кафявите бяха изключително редки и трудно откриваеми. А пък черните джуджета имаха статут на легенда.

Но задачата днес беше да намери бяло джудже. Отдавна искаше да има такова, понеже издържат много време. Отделно на това, разбира се, беше и цената му като колекционерска находка. От селото й никой нямаше такова.

Затова започна интересния си танц с рояка звезди (по принцип голямото струпване на звезди се нарича съзвездие, но странно защо тя не я намираше за подходяща). Подскачаше и се въртеше във всички посоки, викаше и се смееше на висок глас, докато „светулките” я следваха някак-си неотлъчно: близо до нея, но не прекалено.

Толкова беше вглъбена в себе си, че не чу някой да се приближава до нея и да я заговаря:

-Нещо от ранина си започнала да ловиш днес!

Чувайки познатия глас, Мария се завъртя, а заедно с нея и целия рояк в един пищен пирует, и се усмихна на своята приятелка Анна.

-Трябваше да дойда по-рано, – опита се да поясни, – Дойдох за джудже.

Анна много добре знаеше за какво джудже ставаше въпрос. Не за първи път ставаше така: Мария се беше вманиачила в това, да притежава бяло джудже. Затова само въздъхна, отвинти буркана си и застана в поза на танцьорка.

-Добро утро и на теб, – и се включи в дуета.

Известно време прекараха така, във вихър от първа, втора позиция и плие, докато Анна не намери това, което искаше: три млади червени джуджета. Щяха да й свършат работа за няколко дена. За съжаление Мария все още не успяваше да намери бяло джудже и напразно танцуваше със звездите.

Всъщност това действие  не й помагаше толко да намери бялото джудже, колкото да се съсредоточи, и то върху важни неща.

Като например нещата, които беше подочула от възрастните.

Беше ги подочула да си шушукат, а когато възрастни си шушукат, значи си казват някакви неща, които тя не трябваше да чува. Затова се беше скрила зад врата да подслушва. И беше изслушала друга история, не толкова за възрастни, колкото за старите и починалите, които още помнеха живота си в Първия Човешки дом. И всъщност, беше чула неща, което така и не разбра ( а пък и самите хора, от които го чу, сякаш се страхуваха някой да не ги чуе. Хе-хе. Все едно някой щеше да ги набие). Но едно нещо й направи впечатление.

Преди време хората са си мислели, че звездите са огромни топки от газ на хиляди километри от планетата на човек.

Що за шега. Та тя, мъничката безсилна Мария можеше да се пресегне и да се докосне до толкова много звезди, да танцува с тях и да ги гони. Ако тя можеше, всички можеха.

-Наистина ли? – чу изненадания глас на Анна някъде отдалече и осъзна, че е говорила на глас. Рязко спря, разгони звездите, които се върнаха на повърхността на езерото и пак заеха мястото си на стражи на един спомен, и отиде да седне до приятелката си на червената почва.

Разказа й всичко, каквото беше чула. Тя не й повярва,

-Не мога да си представя, честно казано, – рече, – как може да са били толко тъпи, че да са си мислели това?

Мария само сви рамене.

-А знаеш ли, че преди това, са си мислели, че са части от някакви герои и богове?

-Е, това вече ме разби!!!

След като се насмя, Анна пак поклати глава.

-Честно казано, не мога да повярвам. Има ли начин да разберем дали е истина?

-Мисля, че има как.

Чичо й беше един страхотен човек. Отличителните му черти бяха радикалният му консерватизъм и добре поддържаният му мустак. Не се отличаваше с нищо повече от средностатистическия мъж на средна възраст.

Мъж със суров характер, той пазеше тайните и наследството на рода си повече от очите си и ако някой го попиташе как се казва пра-пра-пра-пра-прадядо му, щеше да попита „Страна на майка ми или на баща ми?”, способен да спомене и двамата.

Всяка снимка, дори тези, които не се движеха още, всяко писмо, всяко възможно нещо, свързано със семейството му,  беше складирано в кабинета му, сортирано по поколения и по азбучен ред. Чичо й не пускаше никой вътре.

Затова, когато момичетата подадоха нос в кабинета, първо ги беше много страх, но някакси  веднага се почувстваха като в някакъв друг свят. Но не в смисъла на някаква друга планета, а все едно най-сетне са измислили машината за пътуване във времето и са ги пренесли другаде, в друга епоха, на друго място. Тук нямаше нищо от пейзажа отвън. Тук нямаше нищо от суровата червена скала отвън. Тук не беше Вторият Човешки дом.

Тук беше Първия Дом преди да бъде унищожен от същества, които никога не си взимаха поука. Тук беше: в цялата си красота и блясък.

Всякакви мисли за добри учени, строги чичовци и опастности изчезнаха от главата на двете момичета, които досега никога не бяха идвали и сега просто наблюдаваха стаята.

Самият интериор беше в изключително стар стил (бяха виждали такива, в най-най-най-ретро филмите): с мебели от някакъв тъмно кафеникав материал, който лъщеше като лакиран, който, когато го докоснаха, беше леко топъл на допир (за разлика от обичайната студенина на стоманата) и толкова затрупана с така наречените книги, че имаше съвсем мялко място да се движат. Случайно погледите им се засекоха и магията се загуби.

-И защо ме доведе тук? – Анна попита с леко треперещ глас, който се загуби из цялата тази хартия. Опитваше да се прави на смела. Срещу какво не знаеше, но определено не се чувстваше добре сред толкова много леснозапалими предмети.

-Амии, мислех си, че ако искаме да намерим нещо за хората от Първия дом, най-напред трябва да минем оттук, – Мария отвърна леко нервно.

-А ако чичо ти ни хване?

-Не мисля, че ще ни направи проблем, – тук обаче лъжата си пролича. Спогледаха се и за секунда се зачудиха дали да не се обърнат и да си тръгнат. Обаче пък любопитството ги тласкаше напред и се заеха на работа.

Започнаха от последния рафт, където бяха съхранени спомените на последното поколение, живяло на Първия дом. Това ясно се разбираше благодарение на напредъка на технологиите: движещи се снимки, малки електрически топчета-пощальони, на които бяха съхранени хиляди и-мейла, сгъващи се електронни книги и т.н.

Решиха първо да разгледат снимките. Тях най-лесно и най-бързо щяха да прегледат.

Докато преглеждаха как някакви непознати се плезеха и пращаха въздушни целувки към камерата, забелязаха нещо интересно: на снимките, които бяха направени навън, остратата изкуствена светлина, с която бяха свикнали, липсваше. Вместо това някакво огромно жълтеникаво кълбо висеше във въздуха и явно огряваше сцената. Имаше снимки на някакво езеро, хиляди пъти по-голямо от нейното, където ловеше звезди, а хората лежаха върху някакви жълти насипи и явно се радваха на лъчите на това кълбо. Това беше странно: защо да се радват на светлината, като тя не носи нито топло, нито нищо друго? Все пак добрите учени така са я били проектирали, че да е само светлина, а не да топли тези, които не се нуждаят от топлина. Те винаги са гледали да помагат на хората.

Когато продължиха нататък, обаче, се натъкваха на все повече и повече снимки на това кълбо, като някои даже бяха и в по-близък план, показващи различни негови аспекти. Снимките станаха статични, фигурите не се мърдаха, а любопитните очи шареха постоянно.

-Знаеш ли какво? – изведнъж Анна попита, получила прозрение, – Това кълбо ми прилича на планета.

-Само че и на лампа, – Мария добави замислено, – като гледам май тя осветява тези места.

-Значи планета-лампа? – заключиха в един глас.

-Нещо подобно, – отговор на въпроса им даде един друг глас, много по-възрастен и много по-гърлен от техния.

Ужасени, те се обърнаха рязко; и наистина, срещу тях, чичото на Мария се беше облегнал на рамката на вратата и ги гледаше замислено. Провинилите се се вкопчиха една в друга инстинктивно и скриха лицата си доколкото можеха в строгите си къси подстрижки. Очакваха мъжът пред тях да им се скара и да ги накаже много лошо. Но той не направи нищо; само ги погледа няколко минути в мълчание. Накраясе изправи и тръгна към тях.

Анна забеляза, че този мъж представляваше комбинация от няколко „малко прекалено”: малко прекалено висок, малко прекалено слаб, малко прекалено кокалест. Но когато се приближи, нямаше сили да забелязва каквото и да е, затова си и затвори очите. Потрепери, когато усети как слага една тежка ръка върху рамото й. Стресна се, обаче, когато отново чу гласа му.

-Спокойно де, няма да ви изям.

Внимателно отвори очи и му хвърли един поглед. Не изглеждаше особено враждебно настроен, даже май се усмихваше. Интересно. Погледна и приятелката си, която въобще не изглеждаше изплашена, а напротив: беше ухилена до уши. Изведнъж се почувства като идиот и се постара да не се изчерви. Като че ли не успя.

Възрастният внимателно пусна рамената им и хвърли око на снимките, които държаха. На Анна й се стори, че вижда как лявото му око потрепва леко. Отново се разтрепери за секунда. За радост никой не забеляза.

-Аа, значи разглеждате снимките от началото на двадесет и първи век, – замислен, отбеляза чичото на Мария (интересно как ли се казваше? Досега не беше чувала името му…)

-Това какво ще рече? – Мария попита учудено.

-Че това, което ще видите, е много скучно. Главно някакви момичета, които се снимат, като си протегнат ръката възможно най-далеч от тялото им, и натиснат копчето.

Ама то и копчета ли има? Никакви сензори за движение, автоматични настройки и така нататък? Ужас!

-Всъщност, чичо, друго ни беше интересно, – гласът й изведнъж стана по-меден. Вдигна някаква случайна снимка и посочи кълбото, – това какво точно е?

Чичо й я погледна, почеса мустака си замислено, па въздъхна и започна:

-Както казахте преди, това е нещо като планета-лампа, – започна да обяснява, – само че, за разлика от планетите, излъчва светлина и е доста по-голямо.

-Да, но изглежда ужасно малко на снимките.

-Това е, защото е много, много далече. То е една гигантска лампа, която се е намирала далеч отвъд Венера, отвъд и Меркурий даже. Хората са го наричали Слънце., – направи една кратка пауза за ефект, – И е било звезда.

Ефектът на последните му думи беше очакван. Децата го зяпнаха все едно имаше зелена кожа и три глави. Мария го гледаше прекалено заинтересовано отколкото беше полезно за нея.

-А дали, случайно, не са си мислели, че звездите са огромни топки газ?

Той кимна, а двете момичета се спогледаха сериозно

-Значи тати беше прав, – Мария промърмори на себе си. Никой не я чу.

-Всъщност не само са си го мислели, ами така е и било, – чичо й вметна. С тези си думи пак грабна вниманието им.

Този път беше ред на Анна да зададе въпрос.

-А ако наистина е така, къде тогава е тази звезда? Защо не я виждаме?

Беше очаквал този въпрос, но това не го направи по-безболезнен. Кратка остра болка премина през гърдите му, но също толкова бързо, колкото се беше появила, изчезна.Стрелна с нервен поглед закования прозорец, потри ръце и се наведе към децата. Те също се наведоха към него по инерция.

-Истината е, че Слънцето си отиде. Умря. А те ни обещаваха, че ще остане до нас още милиарди години. Накрая се оказаха празни обещания. Светлината изчезна, те ни изселиха от планетата, където сме живели толко дълго време, стовариха ни като стадо овце на това парче скала, монтираха изкуствена светлина и ни обещаха да върнат светлината. Но не успяха.

Спря за секунда, пое си дълбоко въздух и пак започна.

-Всъщност, смъртта на Слънцето беше най-големият удар върху правителството, но въпреки това те си останаха на власт. Впоследствие се опитаха да ни накарат да забравим. Донякъде успяха, понеже новото поколение нито знае, нито си спомня за това огромно кълбо. Но ние не забравихме. Ние помним все още.

Както беше тръгнал, щеше да сподели и плановете за революция,  но се усети навреме. Реши, че е изложил децата и тайната на достатъчно голяма опастност и затова млъкна. Рязко се изправи, бръкна в джоба си, извади оттам две забравени близалки и им ги подаде.

За първи път й се случваше на Анна да не разбира за какво се говори. Не знаеше какво значи нито „правителство”, нито „власт, нито „впоследствие”, а и беше сигурна добрите учени нямаше да са особено доволни от това, което чуваше в момента. Обаче, съзнанието й беше бързо замъглено от близалките. Беше пробвала такива преди добрите учени да препоръчат да не се ядат, и още помнеше страхотния им вкус.

-Ама учените казват, че са безполезни и нездравословни, – Мария се опита да спори, но бързо бе прекъсната.

-Ама ние няма да им кажем на учените нали, – мъжът им подаде близалките и им се усмихна фалшиво, – А сега ми обещайте това да си остане тайна между нас. Никога не съм имал тайна и сега мога да имам с вас.

Децата се ентусиазираха, само както децата могат, обещаха тържество да не обелват и дума, заклеха се в камък и дърво (интересен израз, който явно е успял да оцелее по време на преместването от една планета на друга), облякоха си скафандрите и изскочиха навън.

Едвам изчака да си тръгнат, преди да потрепери явно. Въпреки всичките години, през които човек се е развивал, не е направил кой знае какъв прогрес.Бяха си останали същите: потисник и потиснат. Сега просто потиснатият не знае, че е потиснат.

Просто се плашеше от силата на пропагандата върху младия, податлив ум. Човек може да се учуди колко силно влияят думите „Препоръчително е да…”

Опиянени от лакомството, обаче, момичетата бързо забравиха за обещанието си и се похвалиха за голямото слънце, което някога е светело толкова ярко и толкова топло, но което сега си е отишло и „правителството” са виновни (Анна винаги е била способна бързо да научава нови думи и да ги използва в грешен контекст), на своите дружки които на свой ред споделиха на други свои дружки. Постепенно новината стигна и възрастните, а после мина и границите на селото им.

В една красива сутрин, още преди да пуснат меките светлини, обозначаващи шест часа сутринта, още преди Червеното око да се разбунтува за пореден път и Венера да завлачи отровните си газове, пристигнаха добрите учени. Те помагаха на хората. Те махаха лошото.

Мария първа изхвърча да ги посрещне. Първа си и отиде.

На другата сутрин Фобос изгря самичък. Стълб пушек се издигаше отвъд тънката атмосфера, и право в безвъздушното пространство.

Звездите се зареяха около езерцето, сякаш пазеха скъпия сапфир от крадци. Червените, жълтите и сините гиганти се рееха бавно в пространството, докато накрая не изразходваха цялата си енергия и изчезваха в миниатюрни експлозии; червените джуджета се стрелкаха между останалите, като че с монтирани реактивни двигатели. Някъде се мярна бял отблясък и замръкна веднага.

Всички чакаха техния танцувален партньор. Защо ли не идваше?