Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

Самозабравим ли се,

започваме да летим в небеса,

а ако достигнем някоя блестяща звезда,

докосваме я и тя изчезва в прахта!

Точно както плътта се разпръсква  волно

с вятъра над пръстта, всичко става в един миг.

Пораснем ли, докосваме ЧЕРВЕНАТА планета,

Тогава нажежена става душата,

играеща си с огъня- участва във война.

Вече сме твърде отдалечени от слънцето-

светлината в живота-  първоизточника;

люлката на любовта и вечния мир.

Лъчите са оръжието на воина,

Наречен ЧОВЕК!

Дали Арес не е вече неговият БОГ?

Митът разбит е с първия лъч,

пронизал като със сабя дамаскиня

кървавия и нажежен МАРС.

Човекът може ли да се нарече ВОЙН

на светлината или на тъмнината?

Кой ли е следващият ход в играта –

да покори Юпитер, властелин на света

той стана и най-голям да се чувства-

на върха на небосвода жадуван.

Може би целта е вледененият Сатурн.

Колкото по-високо се изкачва ,

толкова повече сърцето се смразява и

сърпа – символ на утопията му става.

Утопия на свят без топлина…

И сякаш на хората не им стига –

Викат за още и още- ненаситени,

Уран е в кърпа вързан, човекът, превърнал се

във ТИТАН – БЪРХОВЕН БОГ и

владетел на вселенските закони!

Уви,  той твърде късно чувства липсата на

ЗЕМЯТА, своя ДОМ – огнище.

Израснал е в ръцете й, люлял се е

там, в прегръдките  й безкрайни…

Да ПОРАСНЕ още и още е мечтата му.

Дали да  достигне Нептун, Плутон или

да открие нови хоризонти в

безкрайността, наречена ВСЕЛЕНА?

Да спреш за миг е предизвикателство,

това означава да продължиш да покоряваш.

Да  признаеш грешката по пътя

и да се сблъскаш с боговете- това

е  ПЪТЯТ на изстраданата вечност.

Нужно ли е да пораснеш, да се извисиш

или да останеш невинно дете – по-истинско…

заземено и чисто одухотворено?

Когато хората пораснаха…

отдалечиха същността си  божествена

от МАЙКАТА- наречена единствена!