Децата на Марс

Децата на Марс

 

Червено беше слънцето и пясъчно,

светлици заиграха над главите ни

в един неделен ден подир обяда

и в гръмналите радиоемисии.

 

И как семафори във синьо светнаха:

– Отворен пътят е и все нагоре е,

и ви чакат на червената планета.

Мълчаливите й пазви проговориха.

 

Дъгата се разчупи в звездни залчета,

изрони се в трохи за гладни  птичета

и разноцветни пърхаха крилцата им,

а после във зениците потичаха,

 

за да разкажат откъде сме тръгнали –

слепи – колко пътища сме извървели,

преди да писнат совите за връщане

и да превърнат в шепоти вселените.

 

Небето се заплете по етажите,

по улиците облаци потекоха

с онази крехка тленност на миражите,

прегърнали оазиси и  трепети.

 

И бе така красиво – като в притчите.

Очите пиеха и дъжд, и люляци

По пистата вселенска се затичаха

крачета боси с плитчици разюздани.

 

От космоса се връщаха совалките

не бяха нужни повече скафандрите –

в мига когато хората пораснаха

и проумяха, че са просто ангели.