Вселенска люлка

Вселенска люлка

 

Преди се люлеех на подпорите на Земята,

в твърдта положил младежки нозе,

разтресъл с очи маранята

на всяко

набъбнало

от страстта на човека поле.

 

После пораснах и в стълбове заживях,

нозете утежняха, а с тях и мечтите,

потънали в мастило и прах,

и дишах

нуждата ни

от не нас самите.

 

От не тази изморена планета

и словесните ѝ прегради,

от не и тези смолисти небета,

плачещи с облаци

за хората,

що вече не са млади.

 

Сега остарявам и в колони вирея,

и нозете ги няма, но я погледни –

въпреки това пея ли, пея,

че човекът

над смолата лети,

а Вселената, в голотата си млечна,

с целия блясък на свободата трепти.