Марсианското училище
Автор: Райчо Николов
Уилям стоеше на входа на хабитата. Очакваше ги да се звърнат и всички беше готово. Тук на Марс излизанията далеч от базата не бяха шега работа. Миналият вторник Грета за малко да не се задуши понеже й беше свършил кислородът. Ако такова нещо ти се случи далеч от къщи, никой не може да ти помогне.
Ето ги, задават се на хоризонта. Зад тях се издигаше ивица прах. Предното стъкло проблясваше на обедното слънце.
– Уилям, отвори ли вратата? – чу се по радиото. – Да, Бети, всичко е наред. – Взе ли кислорода? – Идвайте по-бързо. Стига сте се моткали.
Марсоходът бързо приближаваше. За марсианските условия този участък си беше направо магистрала.
Ама наистина ли имат уиски? – попита го Джейн тъкмо като бяха пристигнали до хабитата.
– Не само уиски, но и фъстъци.
– Ах как копнея да хапна истинска храна! – каза Джейн и разтовари последната проба върху платформата. – Дай кислорода.
Уилям подаде едната бутилка и тя смени пълнителя.
– Да тръгваме.
Барът беше на десетина километра от базата. Някакви руснаци решили да правят бизнес като предлагат „истинска храна“. Разбира се, най-вървежен беше алкохола – един литър уиски струваше 12 огнени лисичета, а ромът – шест огнени лисичета. Като се има предвид че една огнена лисица беше 9 млн. шатски долара, можете да си представите печалбата, която тези руснаци правеха. Но пък доставките също бяха скъпи. Добре че изследователите имаха пари.
– Уилям, май фрренд – барманът Сергей си го биваше във взаимоотношенията. – Ще опиташ ли от щпротите? Толкова са мазни, че от ушите ти ще потече слуз.
Колкото и да беше привлекателна офертата на Сергей, Уиляма имаше ограничен бюджет и не искаше да го похарчи за такива екзотики които струваха поне петкратно повече от нормалната храна.
– Изкушаваш ме, Серж, но нека да е двойна порция яйца с бекон.
– Както кажеш, Уилям, май френд. Три лисичета.
Сепарето на тримата приятели беше до прозореца
– Но, Уилям, в базата имаш всичко от което имаш нужда – каза Джейн.
– Е, почти всичко – каза Уилям, като кимна към набоденият с вилицата бекон. По края му се стичаше жълтък и образуваше малка капчица. – Иска ми се да можех да си позволя да яма така всеки ден, а не само по празниците.
– Да не би да искаш да се върнеш на Земята? Мислех си че Марс ти харесва – включи се в разговора Бети.
– Харесва ми. Точно затова ще остана тук.
Очите на Джейни и Бети се отвориха по-широко от почуда.
– Ама нали щеше да напускаш? – почти едновременно попитаха те.
– Да – усмихна се Уилям. – Обаче оставам тук, на Марс. Но, ако не си в базата, къде ще бъдеш тогава? – попита Джейн.
– Пък и нали искаше да доведеш семейството си? – попита Бети – Още малко и ще завършим строежа на западния блок. До две години ще е готов да приема цивилни.
– Не разбирате ли, че това е робство? – попита Уилям. – Нашият живот зависи от хрумването на някакви бюрократи на Земята. „Събирай скали, Уилям“, „Изследвай въздуха, Уилям“, „За да можем да изпрами цивилни, Уилям“. Е, минаха 12 години, а още не са ги изпратили. А тези контрабандисти са тук вече от шест години и то със семействата си. Свястна храна не са изпратили още, а тези негодници ядат истинска храна всеки ден. Омръзна ми животът ми да зависи от шепа бюрократи които са виждали Марс само на картинка. Искам да взема живота си в свои ръце. Ще напусна базата.
При тези думи Бети сви ръце в юмруци и ги захапа.
– Не те ли е страх? – попита тя.
– Повече ме е страх от безмислието на нашите безумни мисии. Толкова години събираме камъни, изследваме атмосферата, пращаме данни, а те още не за изпратили колонизатори. Понякога си мисля че въобще не са вярвали в идеята за колонизирането на Марс. Сигурно е само предтекст да точат пари. Та тук вече дойдоха индийци, руснаци и малайзийци за съвсем малка част от цената. Водят и техните семейства. Не, смятам че има много по-важни и много по-интересни неща от това да дълбаеш скалите с бормашина.
– Какво ще правиш?
– Ще отворя ресторант.
По-късно в кюбикъла си, Уилям провери сметката. Там имаше 24 000 огнени лисици. Не бяха достатъчно. Ако напуснеше базата, щяха да са му нужни поне 3000 на месец само за подслон и храна. Само 18000 му трябваха като първоначален капитал. Нямаше да може да изкара повече от два месеца.
– Мисли, Уили, мисли – започна да си говори на глас. – Господи, няма ли някакъв алтернативен начин за финансиране на начинанието? Как мога да извлека предмиството от това че работя тук?
– Какво предимство искаш да извлечеш? – беше Брент, помощник мениджъра. Беше се появил изневиделица. – Свикват ни на среща. Ще има промени в екипния състав.
– Както знаете, тук сме за да установим колония – мениджърът, Сара, ходеше напред-назад, докато говореше. – Обаче все още нямаме решение на това как да предоставим безопасна среда на заселниците. Да, можем да поддържаме живота на малко над 50 човека, като рециклираме 80% от биомасата. Обаче имаме загуби, които не ни позволяват да установим усточива колония. Руснаците скоро ще се установят…
– Те вече са се установили… – обади се Уилям, но беше прекъснат.
– Не говоря за тази долна паплач, контрабандистите – отвърна Сара. Уилям се зачуди, дали присвиването на устните не му се беше привидяло или беше се случило наистина. – Някакви си отрепки, идват тук, без да са учени, без да са изследователи. Ако не бяхме ние, къде щяха да си пласират гранясалите орехи и вкисналото вино? От управленито на Земята смятат, че общуването с контрабандисти и, още по-конкретно, с руснаци застрашава мисията ни първи да установим цялостно работеща колония.
– Затова се разпореждам, – продължи Сара – оттук нататък да прекъснете всякакви взаимоотношения с тези хора.
В залата се разнесоха шушукания.
– Какво? Да не мислите че не знам, как всеки петък, няколко души от екипа редовно отскачат до онази долнопробна дупка, която наричат „ресторант“, за да ядат непроверена храна и да пият нерегулирани питиета, като по този начин застрашават не само собствения си живот, но и самата мисия?!?
Шушуканията стихнаха.
– Забранявам яденето на каквото и да е нещо, което е с неустановен произход и което е извън пределите на нашия лагер. Забранявам комуникацията с когото и да е извън лагера по каквито и да са причини. Единственото изключение прави официалната комуникация между нас и екипите на други държави, когато се спазва строго определен протокол.
Коремът на Уилям се сви на топка. Беше обещал на Сергей тази събота да помага на дъщеря му по математика, а на Родриго обеща да му инсталира онази система, която пречиства отпадните води така че да могат да се пият.
– Има една основна промяна в екипа – продължи Сара – от сега нататък назначавам Дъг Милс за отговорник по комуникациите.
„По-добре кажи „отговорник по цензурата“ – помисли си Уилям. Като че играеха на някаква игра от Студената война.
– Сергей, заложил съм си главата заради теб – каза Уилям вместо поздрав. – Ако ме хванат, може да ме уволнят.
– Не се притеснявай, май фрренд. Ако те уволнят, ще ти намеря още 20 деца на които да преподаваш – Сергей потупа бащински Уилям по рамото. – Тука е пълно с малки неграмотничета.
Уилям отпи от чешката бира.
– Ти остави шегата, ама може би наистина ще ми се наложи да ми намериш още ученици.
– Защо? Да не си го закъсал с парите?
– Искам да изляза от там. Трябват ми достатъчно пари за да съм самостоятелен. 3000 огнени лисичета месечно ще ме оправят. 1000 за наема, 1000 за храна и 1000 да пращам на жената.
– Уилям, май френд, нещо не те бива в сметките – Сергей се скри някъде отзад зад тезгяха. – Ето, пиши – беше извадил някакви листове хартия и молив.
– Сметките са ясни. Основните ми харчове са да пращам пари у дома. Храната и подслонът са ми поети от организацията.
– Животът като свободен човек е доста по-скъп отколкото си мислиш. Първо, ти имаш ли представа, колко ти е издръжката в момента?
– Да, разбира се, плащат ми 1500 огнени лисичета на месец, от които аз превеждам 1000 на жената, а част от останалите 500 спестявам, а част профуквам за малки удоволствия като това – Уилям отпи с наслада от бирата.
– Ха, и ти ще ми правиш бизнес! Та ти си нямаш и на представа, каква е реалността.
Уилям повдигна вежди и изгледа Сергей.
Уилям беше в личната си зона (два на два метра с трансформираща се мебелировка) и подготвяше урока по математика за Лина – дъщерята на Сергей. Тя беше за пети или шести клас, така че материалът не беше особено предизвикателство за Уилям.
Двамата много добре се разбираха, но в същото време бяха пълна противоположност. Уилям първо мноого мислеше и чак тогава действаше (ако действаше въобще), а Лина първо действаше а после мислеше (ако мислеше въобще). Поради това се налагаше Уилям да отделя време за специална подготовка на уроците за да представи материалът по най-подходящия за Лина начин. В същото време можеше да се каже и че Уилям също се учеше от нея – за това как да бъде по-действен.
Това му харесваше. Въпреки че се налагаше да върши допълнителна работа в свободното си време, да знае че докосва трайно живота на това момиче и че в бъдеще можеше да я очаква страхотна кариера на колониален инженер, това носеше много голямо удовлетворение на Уилям.
Сергей му беше намерил още три деца на които да преподава. Това му носеше между 500 и 700 огнени лисичета на месец. Само ако намереше начин да преподава на повече деца, можеше да се издържа само от това и дори да направи… училище.
– Училище! – възкликнаха в един глас Бети и Джейн.
– Ти съвсем си се побъркал – продължи Бети. – Та тук единствените деца са тези на емигрантите.
– Така е, и точно те имат нужда от сериозно образование – каза Уилям. – Единственото образование на повечето от тях е да участват в бизнеса, който техните родители имат. Много са предприемчиви, обаче много бързо стигат таван на развитие точно поради факта че не са образовани.
– Все още си мисля че Марс не е място за деца – каза Бети.
– Пред свършен факт сме – те вече са тук. Най-доброто което можем да направим е да се погрижим за тях. Вече имам няколко ученика. Разработих онлайн система, която да ми позволява да си взаимодействам с тях отдалечено. Така ще мога да поема повече ученици.
– То за математиката хубаво, обаче те имат нужда и от други дисциплини – коментира Джейн.
– Да, и за това имам нужда да работя заедно с други хора. Като начало ми трябват учители по английски и хуманитарни науки. Няма да има нужда да напускате базата.
– На мен идеята ми харесва, обаче рисковете са големи – каза Джейн. – Ако ни хванат, може да ни наложат сериозно наказание или дори – да ни уволнят.
– Не ви ли омръзна постоянно да ви е страх да не предприемете нещо? – каза Уилям. – Да, тук в базата имаме достъп до всякакви технологии и удобства. Обаче страшно много ни липсва предприемчивост. Чакаме да ни дадат команди и дори и да виждаме че нещо може да се направи по по-ефективен начин, всичките тия протоколи и правила ни спират от действие. В крайна сметка сами се спираме от действи. С този бизнес, това което ви предлагам е живот изпълнен със смисъл. Усещането че си докоснал живота на някое дете и си му помогнал да изгради бъдещето си е страхотно. Също така и чувството да знаеш че правиш нещо смислено и уникално.
И Джейн и Бети гледаха умислено. И в двете се усещаше някаква вътрешна борба. Те бяха възпитани че изпълняването на команди е най-висшата форма на добродетел и сега, когато Уилям им беше предложил да станат съдружници в бизнес, в който сами ще трябва да определят посоката, това едновременно ги въодушевляваше и ужасяваше. Рискът да загубят удобства и лесни пари беше голям.
– Аз участвам – каза Джейн.
– И аз – каза Бети.