Зад завесата бордо
Баскетболният кош ми се надсмиваше от супер-дупер голямата си височина. Погледнах към портокалено-оранжевата топка, която държах, и смелостта ми спадна. Всъщност тя… изчезна. Изпари се като специфичната топлина изпарение на кислорода.
– Не е важно дали ще вкараш кош, синко – проточи старецът от своя ъгъл на наблюдение. Игрището с половин размери се намираше непосредствено до паркинга на сградата, в която живеех с родителите си.
„Старецът“, господин Фобосов, живееше над нас, на последния етаж. Много често от стаята над моята се чуваха странни шумове. Всички го мислеха за луд. Според мама е служил във въздушните сили на Щатите. Не беше плашещ, а някак… странен.
– Важното е – продължи той – дали ще опиташ.
– Аха – промърморих, като му хвърлих кос поглед. Което беше тотална кибер-супер-дупер голяма грешка. Белегът, получен незнайно как, прорязваше лявата страна на лицето му, все едно нечий великански нокът бе преразял кожата. Ето това беше стряскащо.
Отклоних поглед.
Факт Нощта на ужасите №2: винаги носеше черни дрехи, прикриващи цялата му кожа, дори през лято като това, а на терасата си държеше аквариуми, пълни с червен пясък. Когато преди две години го попитах защо го прави – тогава бях на осем – той ми отвърна, че му напомняли за дома.
Може би е живял в Аризона. Или в Австралия. А може би не.
– Хайде, – заговори с тих и покровителски тон. Такъв какъвто си мечтаех баща ми да използва поне веднъж. – Защо не пробваш?
Завъртях топката в ръце, потопах няколко пъти в твърдия асфалт. Придобил смелост от жадуваното насърчение, прицелих се, задържах дъх, хвърлих…
И топката отскочи без да докосне дори обръча на коша. Господи, бях окайващ случай.
И Старецът го знаеше. Започна да се смее, първо тихо, после звукът се засили, а накрая се налагаше да притиска ръка към корема си и черната роба. Смахнато копеле.
Заради последното си отбелязах да си ударя шамар – това ми каза мама да правя, когато веднъж на закуска ме чу да употребявам думите „адски“ вместо „много“ и „мамка му“ вместо „проклятие“.
Но пак ми стана неприятно, докато гледах как някой се смее за моя сметка.
– Нямаш си друга работа и си дошъл да вгорчаваш живота на другите? – подметнах, наясно, че не бива да говоря така с възрастен. А този тук бе направо древен.
Усмивката му помръкна внезапно, смехът секна.
– А ти си нямаш друга работа – парира язливо – и си дошъл да обиждаш по-опитните от теб? Мога да ти бъда дядо, синко.
Сложи едно „пра-„, старче.
Господин Фобосов въздъхна примирено.
– Колко се е принизило днешното поколение – измърмори с печален тон. – Знаеш ли, момче, там, откъдето идвам аз, се почиташе уважението към по-мъдрите, по-опитните.
За втори път използваше думата опитност. Бях страстен читател и забелязвах такива неща. И честно – ругатните ги научих от тези със знак +16.
Приближих се до него, той седеше на една от пейките, които баща ми сложи тук.
– И – завъртях очи – откъде си? – Формата Вие бе забравена в мига, когато го чух да си говори сам на терасата преди няколко месеца.
Не очаквах отговор. Той никога не говореше за миналото си нито със съседите, нито с техните деца. Иначе старата госпожа Здравкова щеше да знае, славеше се като по-добра в тази област и от клюкарско списание.
Той се усмихна тъжно, за миг задържа погледа си на запад.
–Непосредврено след залеза и преди изгрева, синко – бе отговора.
Япония? Калифорния?
Но тогава се замислих върху думите, мои и негови, и се смутих. Той забеляза промяната и ме изгледа с любопитен поглед.
–Сигурно ти липсва – смотолевих.
–Какво? – Той не чу или просто искаше да ме дразни.
–Дома – повторих високо и отчетливо. – Липсва ли ти?
Взря се в мен малко по-дълго, отколкото се изискваше и след дълго колебание, в което мислех, че разговорът ни е приключил, той каза:
–Искам да ти покажа нещо.
–Какво? – поисках уточнение с недоверчив тон. Кой знае – можеше да е от лошите хора, които крадат деца. Разбира се, това бе неуместна шега на детския ми, пълен с жигосващо саркастични забележи ум ,и аз го последвах без да протестирам. Майка ми бе само на три етажа и едно стълбище разстояние, а и мобилният телефон бе в мен.
–…толкова нехайни… толкова нехайни – мърмореше г-н Фобосов, като всяко следващо нехайни звучеше повече като „ийъуллл”.
Направих се, че не чувам.
Вървяхме с бързина на охлюви спортисти към мястото на гаража му, който се гушеше до другите събратя от отсрещната страна на игрището. Когато стигнахме, Старецът погледна към пурпурното небе и гаснещия лик на слънцето.
Наблюдавах с интерес процесът на влизане: отключването на четирите ключалки, махането на резето, на второто резе, на веригата…
–Нашите ми наложиха вечерен час – подметнах между другото.
–Защо ли? – подразни ме, напълно несхванал подтекста. Необразован човек. Или просто нахален.
–Готово – издиша той, когато махна последния от трите катинара.
Когато влязох вътре, първото, което съзнанието ми отчети бе миризмата. Пресен въздух, приказна свежест, непозната дори на мен, дете на майка маниачка на тема чистота. В предвид ръждясалите катинари отвън и факта, че от шестте си години съзнателен живот не бях виждал Стареца да използва помещението, се учудих на околната преснота.
Жалко – и напълно разбираемо: нямаше ток.
–Не обичам електричеството – каза с неприязън Старецът.
–Не каза ли, че искаш да ми покажеш нещо? – И как щеше да стане това в пълна тъмнина? Проверих телефона си дали е още в джоба на джинсите ми.
–Да, искам да видиш нещо. – Той отиде някъде навътре в помещението. – Искам да видиш това.
Всичко се случи обратно на гръмотевица. Първо асимилирах звука. Махане на покривало – голямо покривало. После светлината.
Аквариум с къпещи се в него сияния. Преди мислех за невъзможно да се улови светлината, но гледката пред мен бе едно огромно „Майната ти” в лицето на физиката.
Бележка: През настоящата учебна година се подготвях задочно за Националната олимпиада по астрономия и за това, което видях през този ден мога да разказвам с часове.
А това бе – ярка ледена комета. С бяло-синя опашка: бяла от прах, синя от газ.
– Не е ли красива? – попита Стареца
В този момент една дума изпълваше главата ми. И аз я издишах, несигурен в гласа си:
– Невъзможно.
– Кристиян, – каза ми Старецът (вие забелязахте, че за първи не употребяваше дразнещото „синко”) – няма невъзможни неща.
– Не, не, не. – Поклатих енергично глава.– Нямах в предвид това.
Сега той бе… добре де, не „шокиран“, но поне озадачен.
– А какво тогава? – попита тихо, кръстосал ръце пред гърдите си, а черната мантия го караше да изглежда като джедай.
Приближих се към небесното тяло.
– Прекалено е малка – промърморих тихо аз. – Залепих ръка на стъклото на аквариума, но не ме обгърна никаква топлина. – Обикновено размерите на комета, дори и малка, са в диапонозом около сто метра до четиридесет километра диаметър. А опашката? Сто и петдесет милиона километра. – Загледах се в сиянието. – Това би трябвало да са аморфни ледове. – Първата ми реакция бе да се смръщя; аморфните ледове сублимират прекалено бързо, а след изпарението им, сиянието намаляше. И тук идваше въпроса: от колко време я има? Как е възможно да я има въобще? Как аквариума я задържаше? Как покривалото скриваше светлината?
И Големият въпрос… Как можах да си помисля, че е истина?
Старецът се подсмихна и аз последвах примера му. Изправих се и – честно – смутих се. Че съм се оставил столетник да ме преметне толкова лесно.
– Страхотни ефекти – казах, за да запълня паузата, в която той се хилеше на себе си.
Старецът повдигна вежди. Но не каза нищо.
– Най-много ме впечатли комата. Така да я пресъздадеш… – поклатих бавно глава – като че ли е истинска.
– Истинска е – продължи играта той.
Чувствах се неудобно. Добре, шегата мина, посмяхме се, но защо продължаваше? Внезапно у мен се загнезди желанието за напусна това място. Да избягам. Веднага.
– Ела, – Старецът се насочи към един от ъглите на гаража. Шаблонът на мини-комета осветяваше всичко. Или по-точно – нищо. Единствените неща тук бяха аквариума, три кашона и закрита от завеси стена. Към нея се насочвахме сега.
Господин Фобосов махна завесите бордо. И целият ми свят се преобърна.
Бележки, статии от вестници, публикации, интернет коментари, снимки на върхът Райнер. Интервюта с очевидци на НЛО. Сведения за Марс. За кометата C/2012 S1.
Останах безмълвен, макар устните ми да се притвориха в зяпане. Старецът, който досега бях смятал за просто шантав пенсионер, заговори с тих глас:
– Беше октомври 1961г. Кометата изгасна и се разби на вашата планета под формата на метеорити. Никой не забеляза. Беше толкова лесно да се слеем с вас. Всъщност, – Той се облегна на стената за по-удобно. – ние сме ваши прадеди,така че нямахме никакви трудности, все пак животът на Земята е дошъл от Марс.
Пауза рунд втори.
След шока в главата ми се завъртяха две възможности. Възможност първа: ВСИЧКО ТОВА Е СУПЕР-ДУПЕР ГЛУПОСТ. Възможност втора: това е… истина?!?
Преглътнах трудно.
И в този момент типичният Кристиян Радев направи нещо, което в никакъв случай не биваше.
– Какво стана после? – насърчих го.
Старецът вдигна поглед от пода към мен.
– Земята загива – промълви тихо. – Събратята ми се опитваха с всички сили да подобрят планета ви, наложи се да се откажат от свободата си, за да се внедрят в правителства, дори, но хората – той въздъхна – вие винаги сте създавали проблеми. Когато бяха „слепи” положението се явяваше средно, сега… сега сте „прогледнали”, зрели да осмислите ставащото и да вземете решение. Грешно.
Миг тишина.
Незнайно защо си спомних за Дъглас Адамс и неговия „Пътеводител на галактическия стопаджия”. Ако преди смятах сюжета му за недоизпипан, то сега – не. Как можеш да опишеш такова нещо? Всички емоции: страх, вълнение, неутолим интерес, изпотяването на дланите ти, чувството, че изглеждаш глупаво, искаш да зададеш въпроси, но сякаш си изпуснал правилния момент. И накрая – необяснимо спокойствие. Като че ли инстинктите ми казваха, това, което ума и тялото не можеха да асимилират – човекът… марсианецът пред мен нямаше да ме нарани. Ако го искаше, сега нямаше да съм тук.
И тогава, като че ли ме бе ударил ток, до мен достигна последното му изречение, обобщение на всичко.
– Мислим да напуснем.
И точно в този миг аз не исках това да се случи.
– Но… – Сякаш езикът ми надебеля, а съзнанието изпразни. Да запецна в такъв важен момент. Просто очарователно. – Не можете да си тръгнете – успях да кажа накрая. Преосмисляйки собствените си думи, разбрах следното: изпадах в истерия.
Или поне по мое мнение. Старецът пред мен мислеше друго.
– Съжалявам. Наистина се надявам вие, хората, да постигнете много. Знаем, че можете. Но проблемът е във времето.
Всичко ми стана ясно.
– И понеже е по-лесно да се върнете,когато всичко е готово, – съобщих му с горчивина – нямате намерение да изграждате къщата заедно с нас.
Това бе неточно сравнение. Землянският прогрес бе всичко друго, но не и къща. Къщата се строеше лесно. Можеше да я събориш и да я построиш наново.
Да, прогресът можеше да бъде съборен. Не, не можеше да се построи наново.
Старецът въздъхна.
– Съжалявам, Кристиян. Искаше ми се да има друг начин.
– Клише – измърморих на себе си. Знаете ли чувството, когато изритате куче на улицата? Имам в предвид, как се чувства кучето. Най-навярно не сте се запитвали. Ами, аз се чувствах по този начин – изритано изотзад Йоркширски териер.
– Тая надеждата, че един ден ще се видим отново.
Случи се. Сенки на фигури ни заобкражиха, тъмни и високи. Не разтърсих глава, нито отклоних поглед. Това не бе развинтеното ми въображение, в никакъв случай.
Старецът спусна качулката на робата си, а с настъпилия внезапен мрак, аз забравих за всичко що се случи…
Макар то идваше като сън нощ, след нощ.
Макар понякога да ми се струваше, че там горе, стаята над моята, някой се движи.