Ивайло Иванов
ПОКОРЯВАНЕ
…лучше гор могут быть только горы
на каторых никто не бывал.
Вл. Висоцки – „Прощание с горами”
Хенри затвори емкома и вдигна очи към тавана с ликуваща въздишка:
– Готови сме!
И рязко замахна с юмрук във въздуха с победоносно изражение на прорязаното си от многобройни белези лице. После се тръшна на въртящия се стол и отмятайки назад гъстите си къдрици, със затворени очи изстена едно „Уф-ф-ф…”.
– В смисъл – наведе се към него Чарли – какво е готово?
– Транспорт, екипировка, спасители, медици! – заръкомаха Хенри – Двадесет и пет души! Най-доброто от най-доброто. След една седмица започваме тренировките. И… – усмивката му стана замечтана – потегляме!
Чарли седна насреща му. Наля си кафе.
– Мисля, че нещо си забравил – сръбна той от чашата.
Хенри се завъртя на стола и се протегна назад, блажено положил длани зад врата си.
– Нищо не съм забравил. Наградата е такава, че после спокойно можем да се пенсионираме. А от „Билдарт” така си развързаха кесията, че направо…
„Билдарт” беше техният спонсор. Европейска фирма за строително проектиране. Странното беше, че не те я откриха, а тя – тях. Още когато бяха пуснали обявата за експедицията, почти веднага им звъннаха от „Билдарт” и предложиха да поемат пълните разноски – ракетата, обслужването, персонала, екипировката – всичко. До последната консерва. До последното пакетче чай, заедно с чашата и бучката захар, която ще цамбурне в горещата вода. Както и самата вода – в самоподгряващи кутии. Или самоохлаждащи – според случая.
Това отначало донякъде бе стреснало групичката ентусиасти. Знаеха, че една от причините за провала на последната експедиция бе именно спонсорът – някакъв американски холдинг. Беше икономисвал тук-таме. Беше се навил на спонсорство заради рекламата, която щеше да си направи. Иначе го заплашваше фалит. Експедицията не успя, но рекламата свърши своето – акциите на холдинга скочиха до небето. На кого му пукаше за неколцина вманиачени щураци?
Затова щателно провериха всичко за „Билдарт”. Но всичко там бе в цветущо състояние. Фирмата работеше, печелеше и се развиваше, нямаше никакви проблеми и изобщо не се нуждаеше от такава бясна реклама, каквато несъмнено щеше да бъде това покоряване.
Това се стори още по-странно на алпинистите: защо пък тогава им се е приискало да ги финансират? Но след дълго и безплодно умуване, решиха, че на харизан кон няма смисъл да се гледат зъбите.
– Мдаммм… – кимна Чарли – добре, де – това за наградата е супер. Ще си изплатя проклетата ипотека. Но нямах предвид Кралското географско дружество.
– А?
– Персонал – добре. Но не трябваше ли авангардът да сме петима? Засега алпинистите сме само четирима – завъртя той глава, отпи отново от топлото кафе и обхвана чашата с длани, сякаш искаше да ги сгрее – ти, аз, Джоузеф и Питър.
– Петима сме – заяви Хенри уверено и повдигна вежди в дяволита тайнственост.
Чарли сви рамене:
– Че… кой е петият?
– Стоун – погледна го в очите Хенри – Закари Стоун.
Чарли чак се задави. Името му дойде като рибя кост в гърлото.
– Закари Стоун?… – закашля се той и от устата му захвърчаха пръски кафе.
Хенри долепи пръсти и го изгледа снизходително:
– Дявол да го вземе, това учудва ли те?
– Много! – разтвори ръце Чарли – Той винаги е разправял, че в никакъв случай не би се върнал там. Да не искаш да кажеш, че си му предложил и той се е съгласил? Това би било сензация!
Погледът на Хенри стана замислен.
– Засега имам само уговорка за среща. Дори не съм сигурен дали знае кой съм.
– И нищо не си му казвал?
– Нищо.
– Но си убеден, че ще съгласи?
Хенри стана. Бавно се приближи. Наведе се над Чарли и положи длани на раменете му.
– Ти… колко пъти си покорявал Еверест?
– Три.
– А колко осемхилядници в Хималаите си изкачил?
– Всичките. Но…
– Има ли нещо, което може да те накара да спреш?
Чарли не отговори. Отново си наля кафе.
– И си… сигурен? – примига той.
– И още как! Та той е алпинист, разбираш ли – вдъхновено заръкомаха Хенри насреща му – като теб и мен. Каквото и да бръщолеви пред журналята – хората като нас знаят, че би се върнал. Би се върнал – внезапно, безразсъдно, първосигнално… За да довърши онова, което е започнал преди седем години. Та той е алпинист, приятелю – като теб и мен. Алпинист – в душата, в кръвта, в мозъка, в костите, в дъха, в сънищата… Разбираш ли?
Приятелят му само изхъмка многозначително.
– Закари Стоун живее в Сан Диего – продължи Хенри невъзмутимо и без да обръща внимание на ироничния поглед на другаря си, бръкна в джоба на ризата си – Ето билетите. Летим вдругиден.
– И мен ли каниш? – изуми се Чарли и гъстите му вежди се вдигнаха почти до късия му рус бретон, сгъвайки на осем иначе високото му чело.
Хенри дяволито закима. Той много добре знаеше, че Стоун бе един от идолите на Чарли. Цялата стая на приятеля му бе облепена в негови снимки, фотографии на Олимп и изрезки от стари вестници, отразяващи експедицията му. За нищо на света не би пропуснал среща с него.
*
Таксито спря пред неголяма къща в покрайнините на Сан Диего. След продължително звънене, на прага излезе мъж. Атлетичен, на около четиридесет и пет години, с преждевременно състарено лице и посребрена, лошо поддържана коса.
Закари Стоун.
В първия миг не успяха да го свържат с фотографиите, запечатали гордия, непобеден лик на човека, стигнал по-високо от всички останали в изкачването на Олимп. Отнесеното му изражение и блуждаещия поглед нямаха нищо общо с тиражираното в медиите обвеяно от марсиански бури лице, замечтано вперило стоманени зеници нагоре. Все натам – където никой до днес не бе успял да стигне.
– Вие – наруши сухият му глас възцарилото се кратко мълчание – не сте журналисти… Не приличате на журналисти.
– Не сме. – със затаен дъх произнесе Чарли.
„Какво ли преживява?” – мина през главата на Хенри.
– Чакай… – сепнато се ококори Стоун, полагайки длан на гърдите му – ти си Хенри Джордън! Който тази година за пети път покори Еверест! А преди две години беше останал цяла седмица на Матерхорн.
Младежът сви устни и кимна, затваряки очи.
– А ти си Чарлз Тейлър – продължи Стоун – който преди няколко месеца изкачи К-2 и се спусна с парапланер от там. Помня снимките ви от вестниците.
– Да – потвърди Чарли – ние сме.
– Мечтаех да се срещна с теб – ухили се Стоун и му протегна ръка – за да ти кажа, че си луд!
– Може и така да се каже! – засмя се младият и със светнали очи пое десницата му.
– Влизайте – затутка се домакинът им – в този град на морското равнище… така се радвам да срещна свои! – и потъна в коридора, мърморейки под носа си – Тук ме хваща морска болест, а имам имунитет само срещу височинна…
Домът не беше особено подреден. Из целия коридор се валяха туристически обувки, въжета, две раници, алпинистки принадлежности… Сякаш Стоун ей-сегинка се бе върнал отнякъде. Или се канеше да заминава. Всъщност – това би заблудило най-вече лаиците. Не и Хенри или Чарли – защото техните собствени жилища изглеждаха горе-долу по същия начин.
– Защо живеете тук, след като ви е толкова ниско? – зададе Хенри най-идиотския въпрос, който успя да захапе.
Стоун ги покани с поглед да се разположат на старомодния диван, а сам седна на едно поизбеляло кресло насреща им.
– Носталгия – усмихна се.
И яростно затърси нещо в джобовете си. Накрая измъкна оттам една електронна пура. Алпинистите изключително рядко пушат тютюн. После блажено задими.
– Тук съм роден – издиша облак дим към тавана – Край морето. Тук и ще умра.
И ги изгледа въпросително:
– Вие не сте дошли току-така.
Хенри се закашля.
– Искаме… Имаме едно предложение.
Стоун втренчено го гледаше с очакване. Но думите като че ли заседнаха в гърлото на младия.
– Предложение… за какво? – димът обгръщаше Стоун като пелена, през която той изглеждаше досущ като някой гръмовержец, готов ей-сега да захвърля огън и жупел.
– За експедиция – изплю Чарли камъчето.
Стоун стисна зъби. Огънят и жупелът заискриха в зениците му, но възрастният все още се сдържаше.
– Експедиция – железни нотки простъргаха в гласа му – а не съвет, не нещо друго… – и присви клепки в болезнен тик, а пръстите му се сгърчиха като крачката на умиращ паяк – След онова… преди седем години, към мен може да има предложение за експедиция само до едно-единствено място.
Двамата мълчаха.
– Олимп… – отрони се хъркащ стон от гърлото му.
Клепките му се затвориха, а по лицето му пробяга яростен спазъм. Хенри изведнъж разбра, че няма да мине толкова лесно. Той извади електронна цигара и също запуши. Помъчи се да изглежда спокоен и равнодушен – все едно да покориш най-високия връх в Слънчевата система бе нещо като пикник в гората. После погледна решително към Стоун.
– Олимп! – потвърди. – Добре се сети.
Огън и жупел!
Стоун скочи на крака и гъргорейки нечленоразделно замята мълнии наляво и надясно, закрещя, заръкомаха.
– Безумни, глупави момчета! – жестикулираше лудешки той – Това ще ви струва живота! Знаете ли какво е Марс! Знаете ли какво е Олимп!…
Хенри пушеше спокойно, без до гледа в очите.
– Не разбрах – произнесе с равен глас – искаш ли да дойдеш? Експедицията е за петима алпинисти. Все още сме само четирима.
Стоун рухна безсилно обратно на креслото.
– Не знаете… – пое си въздух – Този връх, този вулкан е от Дявола! Сам Дяволът го издигнал там! За да се намират винаги побъркани идиоти, които да го щурмуват – вдигна лице нагоре, а ръцете му бясно заудряха въздуха – да го щурмуват… да го щурмуват… И да гинат. Да гинат.
Гласът му затрепери в беззвучен плач:
– Грегъри… Таня… Курт…
– Те… – преглътна слюнката си Чарли.
– Да – изстена Стоун – те останаха… А Роко е половин човек. Всъщност той се казва Рамон. Но от дете му викали „Роко” – и ние го наричахме така. Сега живее в един санаториум. Не е болен… Казва, че искал да си почине от живота. И все за Таня говори – тя му беше годеница. Ние също бяхме петима…
Дръпна дълбоко от ерзац-пурата си и зарида без глас. Сякаш пред очите му минаваха кадри от филм на ужасите.
– Ти… – обърна се накрая към Хенри – как се чувстваше, когато за пръв път изкачваше Еверест?
Младежът изхъмка замислено и изпусна дълга струя дим.
– Като… на война.
Възрастният скри лице в шепи.
– Точно така… Но си имал шанс да я спечелиш. Еверест е наш. Земен. Земята обича и пази върховате си. Но не на всяка цена – не. Защото ние също сме нейни деца, тя обича и нас… Затова винаги ни дава възможност да печелим такива войни срещу нея – и рязко заби поглед в очите му – но Марс, момче… Марс е богът на войната!
–Но на този свят няма невъзможни неща! – глуповато изхъмка Хенри.
– Да – вдигна замаян поглед старият – може и да няма…
*
Нашата експедиция бе четвърта. Първата е била преди около петдесет години. Само от американци. Стигнали до 6000 метра и се върнали. Уплашили се. Не знаех какво ги е уплашило, докато сам не видях онзи дяволски връх.
Втората и третата експедиция загинаха до последния човек.
*
– Не разбираш ли, Стоун – секна Хенри спомените му – на Марс и сега живеят и работят хора! До тридесетина години планетата ще е тераформирана напълно. Хиляди алпинисти ще се втурнат към Олимп! Десетки хиляди, какво говоря… Към Олимп ще хукне всеки алпинист, покорил поне веднъж Еверест! Вярваш ли ми?
Стоун поклати глава:
– И още как!
– Но за нас, Закари – една неочаквана жал изригна в гласа му – за нас вече ще бъде късно… Веднъж си поискал да бъдеш първият – не се е получило. Добре: имаш още един шанс – ела с нас! И бъди първият!
Стоун бавно издиша дима:
– Не аз – ти не разбираш.
– Какво не разбирам?
– Суетата е смъртен грях, синко. – Закари го гледаше с широко отворени, немигащи очи – Нещо повече: на Олимп тя е единственият смъртен грях – и добави с мрачна ирония – на Земята поне имаш по-голям избор.
*
Имахме всичко. Техника, лекари, оборудване… Авангардът бяхме петима ветерани. Всеки бе покорил всички осемхилятници на Земята. Курт – шесет пъти – Еверест. Имам чувството, че този човек буквално бе станал част от Хималаите. Той бе най-старият. Шефът. Роко и Таня се бяха запознали в подножието Еверест. После го покорили заедно. Всъщност той се казва Рамон. Мексиканец. Да се чудиш как човек от прерията е обикнал планините така, че да посвети живота си на тях! Тя беше рускиня. Върховете й бяха като братя. Беше родена и израстнала в Алтай. Обичаха да се шегуват, че покорят ли Олимп – ще се оженят на него. И ще прекарат медения си месец на Мон Блан. А да ги ожени можеше Грегъри.
Грегъри беше най-интересният човек, с когото някога ме е срещала съдбата. Дребен чиновник в някакво кметство. От тези, дето не ги забелязваш. Обичаше триолети.
*
– Виолети? – предположи Хенри
Стоун завъртя глава:
– Не. Триолети.
– Триолети – смутено сбърчи вежди Хенри – не съм чувал за такива цветя…
Старият пуфна мъгла от електронната си пура:
– Не са точно цветя – и погледът му се зарея през прозореца някъде далеч зад хоризонта – това е вид стихотворна форма. Но Грегъри ги наричаше именно „цветя” – цветя от сърцето:
В душата ми лавината е зима,
в която вият вълци на Смъртта.
Луната там е прима в пантомима.
В душата ми лавината е зима,
от лед са чувствата и хората любими,
останали по пътя към върха.
В душата ми лавината е зима,
в която вият вълци на Смъртта.
************************
Автор на стиха – Геолина Стефанова
************************
По гърба на Хенри сякаш полазиха мравки.
*
Полетът до Марс премина в мечти.
Аз мечтаех да стъпя на върха. Роден съм край океана, синко. Където няма върхове и висоти. Там виждаш една безкрайна, синееща се шир, играеща си с лъчите на Слънцето. Знаеш ли какво е за едно дете, докато чете „Капитан Блъд” и когато за миг вдигне поглед – на хоризонта да се мержелее кораб? Тогава, синко – само тогава можеш за разбереш значението на думата „мечта”. Обикнах този океан. И корабите. И грачещите ята чайки, които ги изпращат и посрещат. И даже плацикащите се на плажа туристи, три сезона живеещи с мисълта какво ли прави техният океан без тях – като че ли са толкова важни – и с надеждата следващото лято отново да се изсипят тук и да освинят крайбрежието. Дори тях, синко!
Но това никога не ми е стигало. Душата на морския човек не е широка, както пишат разни блудкави писарушки, заблудени от широтата на морето. Тя е висока. Висока, синко – като погледа на рееща се в облаците чайка, полетяла и стигнала там, където никой човек не би я достигнал.
За това мечтаех – да достигна чайката. Да я надмина. Да покоря височините. Да се издигна високо. Където никоя чайка не може да долети.
Слушайки ме, Грегъри даже съчини триолет. Особен беше Грегъри. Работеше като служител по гражданско състояние в някакво малко градче. Тих, един такъв… Той мечтаеше за нещо съвсем друго: да избяга. А после – да се върне. Хората от неговия провинциален градец никога не бяха го приемали като свой. Може би защото такива като него имат мечти. И перо, с което да ги предават на листа. И смелост, с която да вървят към тях. Все неща, непонятни за обикновената провинциална душа, която е свикнала с дъха на изораните ниви, и за която безкраят не означава нещо повече от безкрайните царевични полета. Грегъри умееше да къса синджира на провинциалното битие, в която живееше. А после си идваше обратно, за да седне тихо зад бюрцето си и отново да влезе в спокойния коловоз на предишния си живот. Но всеки път, когато някой го погледне в очите – да вижда там върха, на който никога няма да стъпи. Да съзре онова, за което никога няма да мечтае. Камо ли – да има. И така – всяка година по веднъж. До следващия път.
Затова и не го гледали често в очите.
Най-мълчаливият мечтател от нас беше Курт. Той беше израстнал в интелигентно семейство. Баща му бе един от най-изветните архитекти в Германия, а фирмата му бе изключително търсена. Курт безумно обичаше баща си. Като него, той също бе завършил архитектура. Алпинизмът тогава му бил само хоби. Той обаче нямал успеха на баща си, който се очаквало да постигне. Не успял да се реализира, даже провалил няколко проекта… Накрая баща му го изгонил. Но знаеш ли, синко – в този човек я нямаше онази отмъстителна злоба, характерна за американците! Той продължи да обича да обича и уважава баща си. Въпреки всичко. Една мечта имаше той през целия си живот – да му се хареса. Пишеше му писма. На хартия. Всичките започваха със „Скъпи татко…”. Описваше как живее, какво прави, какво интересно е видял, какво е почувствал, какво е надживял… Никога не му изпрати нито едно. Разривът между тях бе стигнал до степен старият Мюлер да отрича, че изобщо има син на име Курт.
Курт беше единственият от нас, който не само бе прекарвал известно време на Марс, но даже и бе успял да поскита из планините там.
А Роко и Таня мечтаеха да са първи. Винаги. Навсякъде. Тя беше изоставено дете. Не познаваше родителите си. Беше израстнала по сиропиталища и интернати. Там – в Русия – те често са в планините. Далеч от хората. Впрочем… навсякъде обществото винаги се е опитвало да скрие плодовете на греха си. И да ги скрие на места, където побоят се счита за нормален способ за комуникация, а изнасилването – за обяснение в любов.
*
Марс ни посрещна бурно. Осем часа не получхме разрешение за кацане – в зоната на космодрума бушуваше ураган, какъвто земният човек не може да си представи. Всъщност, кацнахме преди той да отмине – в едно от затишията.
Веднага ни натовариха на марсоходите и поехме. А около нас фучеше бурята. Всичко бе потънало в пясъчна мъгла.
Някога, преди човекът да дойде на тази планета и преди да реши на направи от нея свой втори дом, климатът тук е бил доста по-спокоен. Но откакто бе започнало тераформирането, унищожителните урагани и резките промени във времето бяха станали нещо нормално.
Марс се съпротивляваше. Реагираше на всяка промяна в налягането, на всяка нова съставка в атмосферата, на всяка промяна в плътността й, на всяка фиданка от милионите хектари новозасадени гори – на всичко. Сякаш се бе решил да помете всичко ново и чуждо.
След близо осем часа път фъртуната утихна и когато стигнахме подножието, успяхме да да разположим първия лагер. Базата. Олимп не се виждаше – току над главите ни облаците пълзяха толкова ниско, че видимостта не надхвърляше няколкостотин метра.
*
Най-сетне след няколко дни чакане времето се проясни. Няма да забравя онази утрин в подножието на Олимп – такова нещо просто е невъзможно да бъде забравено от никого.
Събудих се още когато първите слънчеви лъчи надникнаха през прозореца на палатката. Станах. Курт го нямаше. Излязох навън. Заварих го да стои на десетина крачки от лагера, вперил взор нагоре.
По небето нямаше нито едно облаче, а вятърът бе приятен и леко облъхваше раменете ми. Но онова, което се бе изправило срещу нас, синко… не може да бъде описано с думи – то трябва само да се види!
Олимп…
Олимп има диаметър в основата си над 540 километра, от изходната точка до кратера са повече от 240 километра. Невъзможно е нито да обхванеш с поглед полите му, нито даже да видиш върха, към който си тръгнал.
Разбрах защо първата експедиция се върнала така панически – без да рискува да го изкачва.
Не виждаш къде свършват склоновете, а самият връх се губи зад хоризонта. Свободен и чист изглежда единствено пътят назад – как да не се върнеш? Пред теб е необятът – как да щурмуваш безкрая? Пред нас стоеше не просто връх, а вледеняваща дъха, страшна кафеникаво-оранжева планинска грамада, от която ти замира пулса.
Далеч пред нас някъде се стелеха мъгли, бушуваха бури – а ние виждахме всичко това като мънички, треперещи в неумолима закана бръчки по лицето на Олимп. Сякаш ей-сега щеше да изсъска: „Махайте се!”
И ако го беше направил – Господи, щяхме да побегнем!
– Исусе! – тихо прошепна зад мен гласът на Таня.
Обърнах се. Беше обвила ръце около раменете на Роко, а в очите се четеше ужас, какъвто не бях виждал никога по-рано. Роко изглеждаше по-малко шокиран, но пръстите на дясната му ръка държаха сребърното кръстче на врата му, а устните му безмълвно потрепваха в молитва.
Всъщност, той се казва Рамон.
– Исус гледа Земята – глухо отвърна Курт, без да се обръща – тук е Марс.
И се възцари тишина. Тя се спусна над нас, дошла като отникъде, обви ни в хладния си плащ, просмука се в телата и мислите… Стана толкова тихо, че не чувах даже туптенето на сърцето си.
Не знам колко време продължи това. Помня само как един тих глас внезапно прогони мълчанието от душите ни:
Не казвай на върха – скала!
Когато в него се оглеждаш
и сам ще разбереш това –
не казвай на върха – скала!
Скалата има ли душа?
Скалата мами ли те с нежност?
Не казвай на върха – скала,
когато в него се оглеждаш!
************************
Автор на стиха – Георги Икономов
************************
Грегъри.
Изведнъж разбрах защо следващите експедиции все пак са поели.
Ние бяхме новото. Ние бяхме чуждото, срещу което Марс беше въстанал. Бяхме окупаторите, новите конквистадори, от които планетата се бранеше и срещу които бе хвърлила всички оръжия, с които разполагаше – бури, урагани, торнада, каменни градушки, пясъчни виелици…
Защитавайки Олимп, Марс защитаваше себе си. Защото даже и да го тераформираш, да построиш рудници, заводи, градове, да го заселиш с милиони колонисти – докато не стъпиш на върха, все едно – не си го покорил. Всички имахме мечти, но чак тогава – в онази тиха минута пред базата, всеки от нас вътрешно за себе си се убеди, че Олимп е нещо много повече от мечта. И започна да се съмнява дали е способен да понесе отговорността да го осъществи. Но това покоряване трябваше да оставим ние след себе си. Покореният Марс.
*
Избрахме най-полегатия склон. Разделихме маршрута на 90 точки, всяка от които беше пещера или по-дълбок естествен заслон, където бе възможно да се пренощува.
И изкачването започна.
Сравнително бързо преодоляхме първите десетина части. И на точка 14 ни връхлетя буря. Беше едно ранно утро. Бяхме все още в пещерата, в която пренощувахме. Слънцето изгряваше и първите му, надникнали през входа лъчи, ни бяха събудили.
Знаеш ли какво е марсиански ураган, синко… Започват внезапно – като отникъде. Метеорологичните спътници не смогнаха да го засекат навреме и да ни предупредят.
Облак прахоляк, носещ се към теб като стена – не, като няколко стени едновременно. Добре, че още не бяхме тръгнали. Изведнъж усетих как в ушите ми нахлу един болезнен тътен. Наляганането стана такова, сякаш бях на 30 метра под водата.
И светлината угасна.
Вихърът нахлу.
Макар и на завет – всички вещи, по-леки от десетина килограма, полетяха безразборно из цялата пещера. През пясъчната мъгла безброй камъчета със скоростта на куршум пищяха над главите ни.
Никой не виждаше другия. Единствено ругатните на Курт и изплашените викове на Таня понякога успяваха да се извисят над воя на стихията.
Стори ми се, че продължи с години.
Беше… кошмар.
Когато накрая утихна и най-сетне успяхме да излезем, Курт само промърмори:
– Провървя ни.
И това беше всичко.
После извади тефтер и седна да пише нещо.
Надзърнах иззад рамото му – беше на немски. Успях да разбера само началото: „Скъпи татко…”
Бяхме изгубили почти половината екипировка. Свързахме се с базата – обещаха до ден-два да ни доставят някои неща с хеликоптер.
Продължихме.
Вече знаехме какво е Марс. И някъде дълбоко в сърцето си всеки се опитваше да задуши поникналия страх, да отреже филизите му, да изтръгне корена – и все не ставаше. При първото сравнение със Земята той покълнваше отново.
И все пак вървяхме. Бяхме готови във всеки един миг да се хвърлим върху камъните и да се приковем към тях. Заради по-ниската гравитация – на Марс си доста по-лек. От една страна това ти позволява да мъкнеш повече багаж. От друга обаче – така си по-лесна плячка за ветровете.
Няколко пъти ни застигаха вихрушки. За щастие – не чак толкова силни. Какво ли да го разправям на алпинисти – знаете как е. Знаете как силно се надяваш на човека до себе си и как душата триумфира, когато срещнеш подкрепата на другарите. Сякаш отвътре в теб избуяват цветя.
А на Марс няма цветя. Дори долу – в равнините – хората засаждаха треви, храсти и дървета, в оранжериите растяха плодове и зеленчуци, но нито едно цвете. Никъде. Единствените цветя, на които можехме да се радваме, бяха триолетите на Грегъри. Харесват ви, нали?
Съчиняваше ги всеки ден и по всеки повод. И като че ли именно те ни направиха близки – още от самото начало.
Никога не се спирахме да почиваме. Мястото за отдих задължително беше следващата точка, в която трябваше да прекараме нощта. Просто защото всяка една секунда можеше да се окаже съдбоносна. Ако някой от нас спреше и не можеше да продължи – от базата веднага трябваше да изпратят хеликоптер, за да го прибере обратно. За щастие или не – това не се случи.
Единствените ни свободни минути бяха вечерите, когато бяхме достигнали мястото за следващия бивак. Тогава вече можехме поне за малко да се отпуснем за почивка. Веднъж Таня дори успя да стъкне огън. Няколко дни беше събирала всички подходящи за гориво отпадъци от групата – и реши да ни спретне изненада. Господи, кислородът, който съсипа този близо половинчасов огън, сигурно е бил отделян в продължение на дни! И все пак именно тази нейна приумица ни накара поне за малко да почувстваме тази планета като свой дом. Нищо не може да се сравни с това усещанене – наистина нищо.
Бурята в която попаднахме на точка 49 беше още по-страховита. За нея вече ни бяха известили, но това стана час и половина, преди да достигнем заслона. Разбързахме се на последните километри, освободихме се от всеки, за момента излишен товар, тичахме – но така и не успяхме да я изпреварим. До заслона оставаха по-малко от 300 метра, когато видяхме стената на урагана.
В последните секунди успяхме да наскачаме в пукнатините наоколо и да се приковем към скалата с всичко, с което разполагаме.
Като че ли изведнъж потънах в някакъв гигантски миксер, разбиващ чудовищен каменен коктейл. Стъклата на шлемовете запукаха. Кевларните екипи ни пазеха от каменните шрапнели, но раниците се съдраха. За миг над нас преминаха тонове скална лавина, всяко камъче от която притежаваше енергията да ни разкъса.
Размина ни се и този път – но вече почти нямахме екипировка.
От базата съобщиха да се връщаме. Спосорът отказа нови доставки. Били сме стигнали най-далеч. Нямало смисъл да се рискува повече.
Тогава се събрахме на съвет.
Бяхме изминали почти половината от пътя. Храната и въздухът щяха да ни стигнат, но щяха ли да издържат шлемовете и облеклата? На такава височина там няма кислород – въпреки тераформирането – и ни се налагаше изобщо да не сваляме шлемовете. А по стъклата им вече имаше пукнатини.
Ако се бяхме върнали – щяхме да станем знаменитости. Най-високо изкачилите се хора. Сигурно физиономиите ни щяха да цъфнат във всички вестници, а всеки ден цели ята журналисти щяха да се роят около нас. Сигурно щяхме да натрупаме състояния от участия в телевизионни програми, реклама, филми… Блазнят такива мисли, синко! Само че колко струва всичко това пред мисълта, че все пак си победен?
Защото Грегъри занапред щеше да вижда в погледите на съгражданите онази ирония, на която са способни тесногръдите страхливци – че оня, дето сигурно се мисли за кой знае какво, все пак си е намерил майстора. Таня и Роко щяха да се оженят някъде другаде и най-вероятно завинаги щяха да забравят за върховете. Всъщност, той се казва Рамон…
Що се отнася до Курт – в неговия речник изобшо не присъстваше думата „поражение”. Той бе роден победител и за него мисълта да обърне гръб бе толкова далечна, че изобщо не можеше – не просто да премине през главата му – а даже и да се задържи в пространсвото около него. Бях убеден, че този човек би продължил нагоре, дори и всички други да се откажеха.
А аз… аз просто не можех. Така… На Марс няма чайки, а и да имаше – никоя от тях не би стигнала до тук. И все пак, вдигнех ли поглед, далеч над мен – високо в небесата – се рееше ей онази, същата чайка, която преди толкова години ме бе предизвикала да я настигна…
Продължихме, синко. Изпокарахме се с всички в базата. Спонсорът отказа да поема каквато и да било отговорност за по-нататък. Само метеорологичната служба обеща да ни помага както до сега.
И приятно, и ужасяващо е да знаеш, че сте сами – един малък, сплотен авнагард – срещу цялата тази чужда планета.
Далеч пред нас вече се виждаше точка 61. Това бе ръбът на ската. Там наклонът от полегат рязко става още по-полегат – почти хоризонтален. Там ветровете, гонещи се над Олимп се срешат с идващите от подножието. Резултатът е… чудовищен.
Пещерата беше на стотина метра под ръба и в нея се спотайвахме няколко дни – да се изясни времето, поне за малко.
Най-накрая дочакахме. Излязохме на щурм. Бяхме готови всеки миг да залегнем, но не стана нужда. Струваше ни се, че Марс се предава.
Стигнахме до ръба като на парад.
Грегъри се изправи на една канара и разпери ръце както правеше, докато рецитира. Може би щеше да съчини най-красивия си триолет.
Може би…
Не знам.
В миг връхлетя бурята и докато успея да вдигна очи – Грегъри го нямаше.
Писъкът на Таня сякаш разцепи рева на урагана. Беше успяла да се привърже към една скала, но въжетата бяха хлабави и нямаше да издържи. Роко бе далеч, но се опитваше да допълзи до нея, крещейки нещо нечленоразделно. Опита дори да се развърже – само и само да я достигне. Изревах му да не го прави.
Курт се бе приковал добре и бе по-близо. Стана и протегна ръка към нея. Господи, държеше я здраво, когато един облак ситни камъчета надупчи гърба му.
Видях само как пръстите му бано се разтварят и Таня полита в бездната…
Курт се извърна, някак учудено. Иззад стъклото на шлема искреше бликащата от устата му кръв.
После полетя и той.
Това е, синко… Нищо велико, нищо славно.
От раницата му се разпиляха листи и вятърът ги завъртя във фуния.
Каквото успях да събера – после дадох на баща му.
*
Какво оставихме след себе си, ли? Марс, синко. Нищо, че не е покорен. Той вече е наш. Защото едно място ти принадлежи от онзи момент, от който в него почиват твоите покойници. А сега целият Марс е техен гроб. Чувал ли нещо за алпинистите от предишните загинали експедиции? Знаеш ли имената им? Аз ги знам. Научих кои са, откъде са, как са живели… Те идват в сънищата ми, виждам ги заедно с Курт, Таня и Грегъри – как все изкачват ли, изкачват онзи връх. А когато се събудя – сякаш тръгвам след тях. И вече не мисля, синко, дали ще го покорим. Щом човек веднъж е тръгнал натам – ще го покори. Ще минат сто, двеста, петстотин години – Марс ще се успокои. Може би дори ще ни обикне. На Марс ще се раззеленят гори, ще се ширнат морета, ще се извият пътища, ще поникнат градове… С усмихнати домове и бликащи в парковете фонтани, край които ще играят деца. Един ден Олимп може би ще стане място за пикници. Може би потомците ще забравят за нас и дори ако случайно научат – сигурно няма да повярват, че беше трудно, синко, че тук са загивали хора. И може някои от тях би ще се чудят дали си е струвало. Не бих им се сърдил. Защото тогава пред ще има нови планети, нови звезди, нови галактики – и нови върхове. Безкраен е не само Космосът, синко – безкраят е в самите нас.
Затова сме осъдени да го щурмуваме.
До безкрай.
Всяко изкачване е покоряване, синко. Ти – върха или той – теб.
Покориш ли го – ще се върнеш долу. Ще се върнеш, синко – просто няма къде другаде да се денеш.
Затова човек е в състояние да се върне само от оня връх, който е покорил.
Но ако той те покори – не се връщаш, оставаш си там. Завинаги. И всеки ден, всяка секунда от живота си пъплиш по оня скат и драпаш нагоре! Бориш се, проклинаш, виеш…
Как да дойда с вас, момчета – та аз съм там!
Аз никога не си отидох от онзи връх. Всяка частица от душата ми е там. И до ден днешен пълзя по склона и щурмувам точка 61, падам, ставам, боря се с вихъра, с проклетата каменна градушка и плача за загиналите си другари.
Не аз, синко , а те – Курт, Грегъри и Таня – те стигнаха най-високо.
Толкова високо, че престанаха да гледат назад.
Толкова високо, че прекъснаха нишката, която ги свързваше със света долу.
Толкова високо, че похлопаха на Божиите двери.
И Господ им отвори.
Там съм, синко. И гледам как трима мечтатели влизат в царството Божие. Чисти, отмили от душите си земната суета. Виждам ги – облени в ангелска светлина, и чувам гласовете им – като химни за възхвала на живота. И Роко е с мен. Нищо, че рядко говори. Вкопчил се е в онази канара и протяга ръка към своята Таня. А тя му маха и го вика по име…
Всъщност, той се казва Рамон…
И знаете ли какво, младежи? Аз няма да се кача във вашата ракета. Няма. Защото вече имах своята ракета.
Няма да изкачвам с вас Олимп. Защото ми е писано да го изкачвам до края на живота си. От всичко, което видях и изпитах, най-доброто, което мога да ви посъветвам, е никога да не тръгвате натам и да забравите за него. На този свят може и да няма невъзможни неща, но Олимп не е от този свят. А ако все пак решите да не ме послушате – пожелавам ви мигновена и безболезнена смърт. Защото там – на точка 61 – стои Смъртта и търпеливо чака. Вас и такива като вас. Тя има време да чака – има всичкото време на света – тя е вечна. Вие обаче нямате това време. Живейте тук и сега – и я оставете там. A Марс е наш – Олимп все ще дочака своя покорител.
От онзи ден ми остана само болката. Ето тук – Стоун положи длан на гърдите си. И с всеки удар на онова нещо вътре – боли, синко.
Боли…
*
Единственото, която Хенри произнесе в таксито беше: „Летището!”. Двамата не си продумаха нито дума в нито в колата, нито чакалнята на аерогарата.
Мълчаливо подадоха билетите си на момичето пред дългия коридор към самолета. С разсеяно завъртане на глава отклоняваха въпросите желаят ли питие. Бавно и безмълвно изядоха поднесената им вечеря. По време на целия полет не си проговориха. Мълчаха и на летището в Далас. Без да кажат нито дума се сбогуваха, влязоха в различни таксита и поеха в различни посоки.
*
В едно ранно утро след близо седмица, емкомът на Хенри зазвъня истерично.
Той вдигна и сънените му очи се облещиха невярващо в екрана. От там го гледаше озареното от някакво безумно вдъхновение лице на Закари Стоун.
– Момчета… – гласът му зазвуча сякаш се извиняваше за нещо – Ами… промених решението си. Надявам се петото място все още да е свободно.
Хенри изведнъж се разсъни. Скочи от леглото и с искрящ поглед заговори въодушевено:
– Да, свободно е! – извика – Ти… Наистина ли?
Стоун кимна.
– И… какво те накара да си промениш решението?
Ветеранът поклати глава в тиха въздишка:
– „Билдарт” – произнесе замислено той, но очите му светеха – вашият инвеститор.
Хенри седна. Наля си от кафето, което машината автоматично бе сварила още преди да се събуди.
– Какво за „Билдарт”?
От екрана отново задимя електронната пура на Стоун.
– „Билдарт” е собственост на Йорг Мюлер – усмихна се той с една странна, хем трагична, хем победоносна усмивка – бащата на Курт Мюлер!
Хенри успя само да изхъмка едно „Да-а-а-а…”
– Ще се наложи обаче да почакаме още малко – примига той.
– Защо?
– С теб отново ставаме четирима – изохка Хенри безпомощно – Един се отказа. Джоузеф.
Стоун грейна:
– Наистина ли? Но това е чудесно!
– Защо да е чудесно? – не разбра младежът.
Закари Стоун преглътна с известно неудобство:
– Ами… знаеш ли… говорих с него. Не можеш да си представиш колко се зарадва! Беше толкова въодушевен… Помоли ме да му ходатайствам, но май няма да е необходимо.
– Чакай, чакай – седна Хенри обратно на леглото и неразбиращо се опули пред емкома – кой ще е петият?
– Как „кой”? – засия Стоун – Роко Мартинес! Всъщност – замълча няколко секунди, сякаш в кратък размисъл – той се казва Рамон.
Ръцете на Хенри трескаво се защураха за писалка:
– Ще ми го продиктуваш ли по-бавно? –зазвуча в гласа му зле прикрито неудобство – Хич не съм в час с тези латиноимена…
– „Р” – като „ракета” – зарея се погледът на Стоун някъде далеч – „А” – като „алпинист”. „М” – като „Марс”. „О” – като… – лицето му изведнъж замря – като…
Брадичката му затрепери. Като мъничък брилянт, една непослушна сълза блесна внезапно в ъгъла на окото му, остана там за миг, а после бавно се спусна по набраздения склон надолу.
– Като „Олимп”.